И вие ли сте като мен? Оставате ли от думите на М’м пор’лок с впечатление за нещо неизказано?
И в по-общ план — това от полза ли е?
Разбира се, разговорите донякъде удовлетворяват любопитството ни — мъничко. Зърваме странни изкуства и вкусваме културните черти, които можем да схванем. Това дава на нашите психолози и други експерти шанс да определят модели на поведение, да съпоставят извънземните и тъй нататък. Но сериозно, какво очакват те — може би да измислят детектор на лъжата за извънземни? Някакъв начин да проверим историите, които ни разказват? Или да отделим добрите предложения на Артефакта от рекламите? От онези части, които представляват интерес единствено за вируса?
Подозрението си остава. Разнообразието на деветдесетте раси, което виждаме — дали то не е измислено по някакъв начин? Роля, овладяна след появата пред най-различни публики в продължение на десет милиона години? Куклено представление, служещо на една дългосрочна цел…
… убеждаването?
59.
Йона
Изкуственият морски дракон тръгна по обиколен маршрут над океанското дъно и понесе Бин на дълго пътешествие из мрачни каньони и тинести равнини, които сякаш нямаха край.
Клетката му беше тапицирана, но тясна. Заоблените стени непрекъснато се движеха и пулсираха, докато машината звяр продължаваше напред. Освен това роботът не беше така бъбрив или приветлив като изкуствения пингвин на д-р Нгуен. Отвръщаше кратко и не обърна внимание на молбата му за уебекран, очила или някакъв друг вид иилектронно развлечение.
През повечето време апаратът беше безмълвен.
Толкова безмълвен, колкото може да бъде моторизиран питон, промъкващ се тайно през огромното и до голяма степен пусто море. Личеше си, че избягва контакт с хората — доста сложна задача в днешно време дори когато си далеч от морските пътища и крайбрежията. На няколко пъти Бин политаше настрани, когато подводницата змей завиваше рязко и се спускаше, за да потърси убежище зад някой хълм, в цепнатина или дори в дълбокия около метър тинест седимент, след което се спотайваше, сякаш се криеше от хищници. При два такива случая на Бин му се стори, че чува тихо бръмчене на някакъв двигател, което постепенно се усилваше и затихваше по сила и височина, преди да изчезне. След това драконът се отърсваше от тинята и пътуването продължаваше.
Дори начинът на придвижване изглеждаше проектиран така, че машината да не бъде засечена. Повечето системи за подводно засичане бяха настроени за витла, а не за гърчещи се гигантски змии.
Разбира се, навсякъде имаше следи от човечеството. Океанското дъно представляваше огромно сметище, дори в пустинните райони, където не можеха да се видят риби, растения или други ресурси. Тук-там се появяваше по някое корабокрушение. Много по-често Бин виждаше обикновени боклуци като скъсани рибарски мрежи, наподобяващи огромни разкъсани и смъртоносни облаци, които се носеха по теченията, пълни със скелети на риби и празни черупки на костенурки. Или ята найлонови торби, които се носеха редом с рояци медузи, имитирайки зловещо движенията им. Веднъж зърна десетина огромни контейнера, вероятно паднали отдавна от някакъв грамаден кораб и изсипали нещо като старомодни компютри и телевизионни екрани върху площ от четирийсет хектара.
„Свикнал съм да живея сред боклук. Но винаги съм си мислил, че откритото море е по-чисто от Хуанпу.“
Изгубил представа за времето, Бин задряма, докато роботът бързаше през огромна пуста равнина, на пръв поглед безжизнена като луната…
… и се стресна, погледна през мъничкото прозорче и видя, че се носи покрай назъбен подводен планински масив, безкрайни серии голи хребети, които се извисяваха нагоре и стигаха почти до блестящата повърхност, но изглеждаха още по-зловещи, защото подножията им се губеха някъде в тъмната бездна долу. Механичното създание, което го беше погълнало, беше твърдо решено да се отърве от всякакви потенциални преследвачи. Явно минаването през този лабиринт би трябвало да му помогне да постигне целта си.
След като се посъвзе, Бин отвори един от пакетите храна, които намери в малко отделение до лявата си ръка. Малко кранче му осигуряваше вода. Имаше и кърпа, с която почисти порязванията си. Простата смукателна тръба — за отпадъци — не се нуждаеше от обяснения, макар че бе неудобна за ползване. След това пътуването се превърна в борба против скуката и клаустрофобията, срещу безсилието, че нямаш възможност да се движиш, плюс тревогата от онова, което го очакваше.