Драконът не му предложи никакви насоки по този въпрос. Говореше рядко и не отговаряше дори когато Бин го попита за някакви стълбове черна вода, които се издигаха от цепнатини в назъбените хребети подобно на дим от силни пожари.
На Бин му хрумна, че може би не бива да е толкова радостен, че собствениците на това сложно устройство са предвидили и прозорец. „В теледрамите похитителите винаги държат жертвите им да са със завързани очи, ако смятат да ги пуснат.
Трябва да се тревожиш, когато като че ли не им пука. Ако ти позволяват да гледаш пътя към леговището им, това означава, че са сигурни, че никога няма да се разприказваш.“
От друга страна, кой би могъл да запомни един мъгляв подводен хребет и да го различи от друг? Това му вдъхна известна увереност… докато не си спомни устройството, което д-р Нгуен бе инсталирал в дясното му око. Вече беше започнал да приема като нещо естествено начина, по който малкият иисистент се намесваше всеки път, когато погледнеше нещо, и подобряваше неясната картина от другата страна на прозореца. Сега осъзна — без него нямаше да вижда нищо!
„Или са приели, че бедняк като мен не може да има подобни средства?“
Замисли се за импланта. Дали той не записваше всичко, което виждаше? И дали в този случай той беше като жертвите на отвличане, които непрекъснато предизвикват съдбата, опитвайки се да надникнат под превръзката на очите си?
„Или пътувам към място, което е така защитено от опити за бягство, че не им пука какво зная?
Или място, от което никога няма да поискам да избягам?“
Тази възможност бе за предпочитане.
„Или ще ме променят така, че да съм кротък?
Или ще открият, че съм им нужен само за малко, докато не намерят заместник, който може да разговаря с камъка-свят? Трябва ли да правя всичко по силите си да спечеля следващите си господари, както направих с Ана, Пол и д-р Нгуен?“
Всеки сценарий вървеше с ярки фантазии. И Бин се опитваше да не ги субвокализира — имаше устройства, които можеха да уловят импулсите в гърлото и да ги превърнат в думи, които никога не си изричал на глас.
От друга страна, защо му е на някой да си прави труда да подслушва някакъв си боклукчия от крайбрежието? В крайна сметка всяка фантазия завършваше с една и съща мисъл. Че може никога повече да не види семейството си.
„Но войникът… жената в онази потънала таванска стая… тя ще вземе записа на Ян Шенсю. Ще знае, че съм сътрудничил. Правителството ще защити и награди Мей Лин и Сяо Ен. Нали така?“
Всичко това бе твърде тревожно и смущаващо. За да се разсее, Бин сложи камъка-свят в скута си и се опита да поговори с Куриера на предпазливостта.
Вярно, без слънчева светлина съществото трябваше да пести енергията си и да отреже анимациите — образите бяха смътни и ограничени на малка площ. Въпреки това можеше и да му е от полза да научи нещо ново.
Не беше лесно. При липсата на звукова индукция му оставаше само да рисува символи по овоидната повърхност. Отначало Куриерът се опитваше да отговаря с древни идеограми. Бин обаче познаваше само някои от тях и затова подновиха процеса на обучение на писмен китайски. Съществото вътре предлагаше картини или пантомими. Бин рисуваше съответните модерни думи, често с помощта на иидобавката. Нито веднъж не му се наложи да повтаря и всичко вървеше забележително бързо. След половин ден вече общуваха.
Накрая Бин се почувства готов да зададе въпроса, който го вълнуваше най-много. Защо Куриерът мразеше извънземните от Хаванския артефакт?
Защо ги беше нарекъл „лъжци“?
Съществото обясни с порой символи, съпроводени с образи с ниска резолюция.
Нашият свят е по-отдалечен от слънцето си от вашия. По-голям, но по-малко плътен. Гравитацията ни е по-слаба. Атмосферата е по-гъста и с много сняг. Това е планета, на която може да се кацне много по-лесно, отколкото на вашата Земя. Ако слънчевото платно се направи особено яко в средата, то може да се използва като парашут за омекотяване на удара.
И затова когато пристигнали на нашия свят, много от камъните вестители не спрели да изчакат на безопасно разстояние появата на технологична цивилизация. А вместо това подходили директно, изсипали се от…