Бавно, разбира се, докато изградим общество на познанието и спокойствието…
Но не! Те настояваха, че това трябва да стане наш най-важен, единствен приоритет! Не ни оставяха на мира. Увещаваха ни и ни манипулираха. Докато накрая признаха каква е причината да бързат.
И така се стигна до голямата лъжа…
Черните символи продължиха да минават под повърхността на камъка, но и без това слабият контраст отслабваше още повече. Всички картини на заден план изчезнаха и Бин разбра, че артефактът е почти напълно изтощен. Освен това очите го боляха.
Написа върху овоида ПОЧАКАЙ и ги разтърка. Време беше и за малко вода. Както и за протеиновото блокче, което задъвка бавно, като си даваше по-ясно от всеки друг път сметка колко дребен и незначителен е животът му. Животът на всеки поотделно, ако трябваше да е точен, на целия този огромен и трагичен фон с множество светове. С множество трагични съдби.
Но все пак пътеките на ума му го връщаха към най-важното за него. Към жена му. Към детето му. Трябваше да има някакъв начин да им помогне… да осигури техния живот, комфорт и свобода… докато спасява нещо заслужаващо си от собствената си объркана лоялност. Към Китай. Към д-р Нгуен. Към Куриера. Към човечеството. Към себе си.
Към истината.
Без да осъзнава, Бин беше започнал да пише с пръст, докато мислеше. Осъзна го, когато камъкът-свят светна, но съвсем за кратко и слабо, преди да изчезне в мътната мъгла.
Истина?
Само ме закарай на място, където мога да…
Не успя да прочете края, тъй като роботът подводница изведнъж се разтресе и изподрасканият кристал подскочи от скута му. Ако не бяха тапицираните стени, шумът сигурно щеше да е оглушителен. Докато тясното помещение се гърчеше и извиваше, Бин отправи въпроси към механичния дракон, но не получи отговори.
А после забеляза явна промяна в движенията на морския левиатан. И ъгълът на седалката му като че ли се беше променил. Иисистентът му се намеси отново и даде диагнозата си с една-единствена дума, която заплува в десния ъгъл на полезрението му.
Издигане.
Добре дошли в „Реакцията на Повлов“. Аз съм Нолан Брил и замествам редовния ви подбудител госпожица Тор Повлов, която е по следите на важна история. Поне така ми казаха. Ето я и нея, в онзи ъгъл на студиото. Не е помръднала верига или манипулатор от дни. Светлините на нейната консерва-робомобил са зелени и има страшно висока криптирана активност, така че можем да приемем, че Тор броди някъде из Мрежата по някаква следа с нейната първокласна умна тълпа. Наслука, Тор!
Междувременно имаме доста интересна компания за днешната говорилня. Първо, доктор Клотилде Потър-Фериър, заместник-министър на възможностите на ЗС. Тя участва в програмата ни от екваториалната столица на Земния съюз в Суринам. Благодаря за отделеното време, госпожо заместник-министър.
Д-р Потър-Фериър: Няма за какво, Нолан. За виртуалната аудитория на Тор — винаги.
Нолан Брил: Страхотно. Но бъдете готова за тежки въпроси относно новата политика на ЗС за контрола върху технологиите. Някои я оприличават на Войната срещу науката, която бушуваше в Съединените щати преди поколение.
Д-р Потър-Фериър: Сравнението е нечестно, Нолан. Онази кампания беше дело на неколцина милиардери заговорници. Докато това ново начинание…
Нолан Брил: … се задвижва от няколко десетки трилионери? Използващи „спасението на вида“ като повод да елиминират конкуренцията на другите съсловия?
Д-р Потър-Фериър: Глупости. Популистката инерция се трупа от известно време, докато гледахме как „прогресът“ нанася ужасни щети. След това последва ужасният факт, предаден ни от онези извънземни бегълци: че всички планети в края на краищата биват прокълнати от едно или друго изхвърляне. Ако искаме да се надяваме…
Професор Ноозон: Факт ли? Наричате оная приказка факт? Само защото го казват нек’ви си космически кукли? Ама че тъпотия…