Измъкна се в устата. Главата на дракона се надигаше и спускаше, правеше вълни, вдигаше порои от пръски и пяна. Челюстите продължаваха да се мърдат, сякаш отчаяно се опитваха да се затворят. И можеше всеки момент да успеят.
Бин се надигна, хвана се за един блестящ зъб, надигна тялото си и чантата към очакващата го ярка светлина…
… и спря точно преди да скочи.
Не се страхувай, Бин…
— Млъкни! — викна той и запрати чантата с всичка сила…
… право към вътрешната повърхност на лявото око на дракона. То хлътна с хрущене. Бин извика и направи същото с другото око. Тези неща нямаше да насочват изгарящи лазери срещу него, след като излезе навън. Не се безпокоеше за камъка-свят, който бе оцелял както в космоса, така и след сблъсъка с планинския ледник.
Умно!
Сега…
Нямаше нужда от подканване. Не и от някаква „умна тълпа“ аматьори, седящи в комфортните си къщи и офиси по света и оборудвани с целия хардуер, софтуер и мийтуер, който можеше да се купи. Помощта им беше добре дошла, стига да си мълчат. Докато машината-дракон се мяташе и челюстите продължаваха да заплашват да се затворят всеки момент, Бин се надигна, залази като маймуна, изправи се и се олюля при долния ред метални зъби…
… и скочи към шамандурата, сякаш беше спасителен пояс, полетя през празното пространство…
… и пльосна в морето до цилиндрите. Тежката чанта в ръката му го повлече надолу. Другата му ръка задраска към шамандурата, пръстите се мъчеха да намерят някаква опора…
… и не успяха. Бин потъна покрай носещите се по повърхността цилиндри, повлечен от тежката чанта надолу към дълбините.
Не се уплаши. И дори не помисли да пусне камъка-свят, та даже това да можеше да спаси живота му. Всъщност изведнъж се почувства чудесно. Отново в стихията си. Вършеше си работата. Практикуваше занаята си. Събираше и рециклираше отпадъците от миналото. Изцеждаше някаква стойност от солената, осеяна с боклуци каша, в която „разумната раса“ бе превърнала невинното море.
Успя да улови веригата, която държеше шамандурата към склона на угасналия вулкан. След това обгърна металните брънки и с крака. Механичният дракон се мяташе наблизо с осакатен ум и тяло, но все още страшно опасен.
Бин си помисли, че може би има достатъчно въздух в дробовете, за да успее да стигне до повърхността.
Ако се окажеше прав, щеше да се покатери на шамандурата и може би щеше да успее да избегне разярения робот и дори да го надживее. Може би.
А след това? Може би помощта, изпратена от новите му приятели от „умната тълпа“ — или от Народния флот на Китай, — щеше да пристигне преди тайните собственици на дракона. Преди слънцето да го е изпекло. Или жаждата и акулите да му видят сметката.
А после?
Докато се катереше тромаво, но упорито по веригата, си спомни думите на Пол Менелауа, казани в По-нови Нюпорт, когато Куриерът на предпазливостта, съществото в камъка-свят, обяви прочутия Хавански артефакт за инструмент на междузвездни лъжци.
„Трябва да ги съберем!“
Точно така. Нека те се оправят пред всички. Пред очите на целия свят. И този път Пен Сян Бин щеше да участва в разговора!
Развеселен от безразсъдството си, от самата дързост някакъв като него да се зарече подобно нещо, Бин продължи да се изкачва и да мъкне древното предупреждение към светлината на деня.
„Да, точно така. Да ги съберем.“
Седма част
Море от беди
След векове питане в самота човечеството реализира една своя древна мечта. С пристигането на Първия артефакт дойде и доказателството за цивилизации, много по-древни от нашата. Само че вместо да донесе ликуване, това откритие за малко ни вкара в спиралата на смъртта. Как успяхме да избегнем капана? И дали сме се измъкнали от него, дори и сега?
Дали причината е във Великия дебат между Първия артефакт и Камъка-свят на Пен? В разобличаването на манипулациите, на полуистините и лъжите?
Или в дръзките герои на „Марко Поло“, излетели тайно да прекосят космическата пустиня и да преодолеят свирепи лазери, космически мини и човешки предатели, за да съберат още кристали? Достатъчно коварни космически измамници, които да бъдат подложени на дисекция и тестове, за да получим най-сетне отговори?