Долу по дължината на изтерзания астероид имаше скеле, заемащо цели хектари и превърнато в изкривени руини. Под катурнати кули се виждаха разбити редици полузаровени недовършени звездни кораби, унищожени може би преди сто милиона години.
Тор беше сигурна, че нейните силициеви и германиевите очи на Гавин са първите, които виждат всичко това, откакто някаква ужасна сила се е стоварила върху астероида. Древните убийци отдавна си бяха отишли. Никой досега не бе открил машина, у която да има поне следа от активност. Въпреки това Тор предпочиташе да не рискува и държеше оръжейната конзола будна. Сложното полуразумно устройство потърси, но не откри енергийни източници и не засече никакво движение сред съсипаните недовършени механизми долу. Само студена скала и метал.
Приказките на Гавин за „убити бебета“ вгорчаваше всяко удоволствие и я караше да гледа на руините долу като на доходоносни отпадъци. Не помагаше особено и на другото й призвание, което я бе довело тук като първия журналист в Астероидния пояс. На това място човек имаше двойно и тройно повече работа. Което в случая на Тор означаваше описване на невероятното откритие на човечеството и обясняване на онези у дома какво се е случило тук в далечното минало.
Последното й съобщение трябваше да почака.
— Имаме работа — каза тя на партньора си.
Гавин опря полупрозрачните си длани една в друга, сякаш се молеше.
— Да, мамо. Твоята воля е моя програма. — Отиде до една конзола и започна да пуска безпилотните апарати.
Тор се съсредоточи върху насочването на нисшите умове в контролния панел на „Уорън“ — онези по-малки полуразумни специализирани процесори, занимаващи се с ракети, радари и сурови данни, които все още говореха хладно и безстрастно… както подобава на една машина.
Преди двайсет и шест години дойдохме в Астероидния пояс, за да открием и приберем космически фомити. Малки кристали, носещи древни зарази за ума. Вече страдащи от ужасни трески, ние се опитвахме да съберем различни проби за сравнение, да направим дисекция на болестта. Да я направим неутрална или безобидна. Или да изберем версия, с която бихме могли да живеем.
Само че докато управляваха космическия еквивалент на примитивни канута през опасните плитчини, нашите храбри изследователи открили нещо друго освен камъните-вируси. Нещо по-старо. Множество древни неща, които, макар мъртви и безмълвни, свидетелстваха за една по-ранна и изпълнена с повече насилие епоха в междузвездните пътешествия.
Представете си как са се почувствали онези на борда на „Марко Поло“… и после на „Хон Бао“, „Темуджин“ и „Зайцев“… които първи се натъкнали на огромно гробище за убити автоматични междузвездни кораби. Нямало е как да не се запитат…
Какво се е случило тук? Защо има толкова много различни видове машини? Що за конфликт ги е унищожил и как нито една не е оцеляла?
Дали всички тези посетители от далечното минало са били роботи?
И, което е най-объркващото, защо след десетки милиони години те са престанали да идват? Какво се е случило в галактиката, че е сложило такъв внезапен край на ерата на сложни космически сонди…
… за да положи основите на нова епоха, в която само малки компактни кристали пресичат бездните между звездите?
64.
Наслоявания
„А навремето си мислех, че никога няма да стигна дотук.“
Джералд Ливингстън се взираше навън от наблюдателния мехур на изследователския кораб „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Тук беше лесно да се изгубиш сред звездите. Гледката му напомняше за времето преди много години, когато работеше като космически боклукчия в компанията само на една малка маймунка капуцин, размахваше механичното си ласо и чистеше боклуците в орбита около Земята. По онова време родният му свят заемаше половината небе, а слънцето приличаше на огромен пламък.
Тук старото Слънце бе много по-малко. И ако се вгледаш по-внимателно, можеше да зърнеш мъничкия червеникав диск на Марс. А в обратната посока…
„Трябва ми оптика, за да различа близките скали. Ако разчиташ единствено на очите си, никога няма да познаеш, че си близо до Астероидния пояс.
Въпреки това имах привилегията да видя повече от който и да е от предците ми или повечето живи хора.“
Разбираше примамливостта на офертата, която още бе в сила. Предложението човечеството да инвестира в заводи за производство на кристали и в огромни оръдия, които да ги запратят като снаряди в космоса. Снаряди с „екипаж“ от копирани извънземни, плюс копирани човешки същества. С годините ставите му ставаха все по-трудно подвижни, артритът му постепенно се влошаваше и Джералд нямаше как да не мисли за това.