Има само едно логично заключение. Никой преди нас не се е развил достатъчно, за да изпраща подобни неща! Нима не сме принудени да заключим, че сме първият любопитен, общителен, технологично развит вид в Млечния път? И може би единственият завинаги?
Логиката на тази Хипотеза за уникалност изглеждала толкова убедителна, че все повече и повече учени се отказвали от идеята за контакт с извънземни. Особено като се има предвид, че след десетилетия прослушване на космоса радиотелескопите ни засичали единствено звезден шум.
Разбира се, нещата в крайна сметка се промениха и направиха на пух и прах всички тези предварителни концепции. Започвайки с Първия артефакт, ние най-накрая се срещнахме с междузвездни пратеници — кристални яйца, натъпкани със софтуерни същества, които най-накрая ни осигуриха отговор.
Потискащ, но прост отговор.
Подобно на някакво живеещо милиарди години растение, всеки населен свят ражда цвят — цивилизация, която създава семена, за да ги разпръсне във вселената, преди цветът да умре. Семената могат да се нарекат „самовъзпроизвеждащи се космически сонди, използващи местни ресурси, за да изработят още копия на себе си“… макар и съвсем не по начина, по който си го е представял Джон фон Нойман.
В тези кристални космически вируси логиката на Фон Нойман е изкривена от природата. Ние живеем във вселена, която е пълна с „послания“ и мъртвешка тишина едновременно.
Или така изглеждаше.
Но после, при една отчаяна мисия до астероидите, ние открихме доказателства, че истината е… сложна.
67.
Древна сияйност
Първата светлина.
Докато се носеха в гравитационната вихрушка — марсианската втора точка на Лагранж, — осемдесетте и седем цветчета се разтвориха около общия си център, като всяко от тях огъваше с електричество двайсет километра кераметал в съвършена полусфера, отразяваща звездната светлина в един-единствен фокус.
Спектакълът бе още по-грандиозен за зрителите, които гледаха от бавно въртящото се гравитационно колело на „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Огромният телескоп и всички звезди сякаш се въртяха в някакъв бавен валс.
— Толкова е прекрасно, като някакво фантастично космическо цвете — промълви Джени Пен. — Иска ми се родителите ми и мадам Доналдсън да можеха да го видят.
— Може би Лейси ще го види. След време — отвърна Куриерът на предпазливостта с успокоителен тон, долитащ от резонансната повърхност на кристалния му дом. Извънземният приличаше на отрязана глава, рееща се в полупрозрачен куб, понесен от робот. — Синовете й я замразиха, след като почина. Предвид сегашната скорост на технологичния ви прогрес вероятно след трийсетина години ще бъде съживена и…
— Няма да е същото — твърдо отвърна Джени. Въпреки дългата й семейна връзка с Куриера двамата винаги бяха на различни позиции по този въпрос. Тя беше на страната на Натуралистичната партия по въпросите на живота и смъртта. — Лейси страшно би искала да види разгръщането на телескопа със собствените си очи.
Джералд видя как симулираната уста на Куриера започна да се отваря, сякаш за да възрази, че органичните сензори нямат никакви преимущества пред механичните. Но явно това беше стар спор между приятели. Пък и в ума на древния космически пътешественик се въртяха други неща.
— Още не разбирам защо трябва да чакаме толкова много месеци преди да насочим погледа на тази великолепна машина към родния ми свят.
Джералд си имаше свои тревоги. Беше се свързал с отговарящите за търсенето и отбраната ИИ, които сканираха вътрешния край на пояса според заповедите му и бдяха за евентуални заплахи. Все пак отговори на Куриера:
— Знаеш защо обсерваторията беше построена на марсианската втора точка на Лагранж. Така можем да се възползваме от строителната площадка на Фобос и в същото време да стоим настрана от по-големите гравитационни кладенци. Това означава също, че телескопът ще бъде насочен предимно навън, не към Слънцето. Твоят роден свят е в посоката на Козирог, а сега съзвездието е твърде близко до Слънцето, за да може да се наблюдава безопасно. Ще е по-достъпен след половин земна година или една пета от орбитата на Марс. Бъди малко по-търпелив.
Последното беше насмешка, разбира се. И Куриерът лапна въдицата.
— Търпелив. Търпелив? — Зрителната му ивица сякаш проблесна. — След всички хилядолетия, които прекарах в смразяващия космос, след огненото приземяване и престоя в леда, след общуване с непредвидими примитиви, след като бях почитан, краден, отново почитан, после заровен и удавен, разпитван и удавен отново…