Това бе дежурна шега, при това не само между тях двамата. Представителите на възкресения вид Homo neanderthalensis настояваха да ги наричат „старата раса“ поради причини, които нямаха особени основания в биологията или фактите.
„Е, стига да не започнат да настояват за обезщетения за геноцида преди двайсет и седем хиляди години. Мен обаче тогава ме е нямало, така че няма да плащам.“
— И накъде си се втурнала с тоз пламенен устрем, дете? — попита той, като нарочно се изрази по начина, по който възрастен човек (какъвто бе той) се обръща към десетгодишно хлапе (макар че неандерталците старееха по различен начин).
— Тръгнали сме на лов на кобли! — гордо заяви Ика, отстъпи крачка назад и опря юмруци на кръста си.
— На… ние ли каза?
Тя кимна към страничния коридор и Джералд едва сега забеляза другата фигура, която се спотайваше в сенките. Дългуреста и малко прегърбена, с късо подстригана коса и нервно изражение.
— О, здравей, Хайрам. Как си?
Всеки аутист беше уникален. Но си имаше общи правила, когато някой от тях е възбуден — а Хайрам изглеждаше възбуден. Бавно пристъпи напред, като хвърляше бързи погледи навсякъде, но не поглеждаше Ика или Джералд в очите.
— Е, Хайрам? Защо не гледате разгръщането на новия телескоп? Това е една от основните причини този кораб да дойде чак тук, зад Марс.
„Поддържай разговора конкретен, но имперсонален. Излъчвай спокойно дружелюбие. И благодари на Великия дух, че квотите на нашия кораб все още са малки. Само двама неандерталци, двама аутисти и петима метални за това пътуване.
А какво ще стане после? Дали няма да настояват да вземаме делфини и маймуни? Генномодифицирани хора с криле и длани на краката? Това вече не е разумна цивилизация, а същинска менажерия!
Или… — хрумна му друга метафора. — По-скоро Ноев ковчег.“
За разлика от някои аутисти, Хайрам изобщо не приличаше на неандерталец.
— Вие с Ика… биехте ли се?
Ика се разсмя — плътен, звучен като камбана звук, който винаги караше Джералд да си мисли за покрити със сняг гори и долини.
— Просто си играехме, Хайрам!
— Но ти…
— Виж какво. Ако ми обещаеш да ми повярваш и се успокоиш, ще ти бутна бонус в следващата ни виртуална игра.
Очите му се присвиха.
— Какъв бонус?
— Три мастодонтски бивни.
Младият аутист се ухили сметкаджийски.
— Три зелени. Дълги четири метра и дванайсет сантиметра. Започват почти право в основата и постепенно се извиват, за да достигнат радиус един метър при върха, с вътрешно усукване трийсет градуса на метър. Един ляв и два десни.
— А, не! — извика Ика. — Изобщо не ми пука дали ще се успокоиш, или не, космически шемет такъв. Като искаш — припадай!
„Не. Моля те, недей.“ Джералд едва не се намеси. Хайрам беше полезен член на екипажа — никой друг не можеше да се сравнява с него по бързото дешифриране на холокристалните фрагменти, които „Ибн Батута“ продължаваше да събира от околното пространство. Способностите му обаче си имаха цена. Хайрам беше запазил до голяма степен емоционалната крехкост, която бе пречила на неговия клон от човечеството хиляди години. Експертите на Земята още умуваха как да извлекат най-доброто от двата свята и да отприщят невероятните умения без съпътстващия ги набор недъзи.
Но тревогите на Джералд бяха напразни. Народът на Ика беше талантлив в общуването с аутистите, които вероятно се бяха срещали по-често в племената на Европа от ледената епоха. Вместо да се свие страхливо от избухването на Ика, Хайрам се ухили още по-широко.
— Добре. Оранжеви тогава. Искаш ли да покажем на кап’тана какво не е кобли?
Джералд примигна.
„Не е… кобли?“ И се сети. Митичните не-същества, в които уж вярваха и неандерталците, и аутистите.
— Не знам. Хомосапите са коне с капаци. — Ика наклони глава, изгледа преценяващо Джералд, после изведнъж се засмя. — От друга страна, той е кап’тан Джери…
Джералд знаеше, че е уместно и дори очаквано да въздъхне и да поклати глава, че си губи времето с детинщини. Макар че, ако трябваше да е честен, можеше да отдели няколко минути.
— Ако ще показвате — показвайте?
— Добре. — Ика вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. — Дай ми вниманието си.
Джералд даде почти изречена команда, за да промени подсилването на реалността. В полезрението му се оформи тесен цилиндър, който придоби плътност над ръката на Ика и се сви в характерен символ на контрол, оформен като бяла диригентска палка.