„Науката и източните мистици учат, че наблюдателят трябва да се освободи от егого си, за да изрази неизразимото. Странно, никога досега не се бях замислял за това — будистът и физикът се различават по толкова много неща, а имат едно и също схващане. Освободи се от чувството за собствената си важност. Но пък… защо шаманите, магьосниците и търговците от всички култури възхваляват силата на волята на личността?
Защо са тези крайности? Дали човечеството не е безнадеждно двуполюсно?“
Изведнъж осъзна нещо, което му изглеждаше познато. Беше същото като преди много време, когато се бръснеше, като прокарваше наточено острие по гърлото си. Правиш го разсеяно, без да мислиш за отражението си, сякаш самото огледало е сляпо петно.
„Какво казваш? — запита той подсъзнанието си. — Че това не-нещо е като огледало? Че всичко отново е свързано с мен?“
Чернотата-сянка потръпна. И Джералд си припомни за онзи съдбовен ден в манипулаторния мехур до старата космическа станция в компанията само на една маймунка, когато запрати двайсеткилометровото си ласо, за да улови парче съдба. Имаше горе-долу същото усещане, когато доближи камерата до кристала, който по-късно щеше да стане Хаванския артефакт, после Първи артефакт и накрая просто Фомит номер едно. Обект, чиито очертания бяха неясни. С дълбини, студени и тъмни като междузвездното пространство.
Разбира се, всичко, което изпитваше в момента, можеше да е просто плод на въображението му. Вечният проблем с магията. Но въпреки това… за да бъде любезен… той мислено зададе въпрос.
„Не е ли свършило?
Още ли се очаква от мен?“
Ако сте наблюдавали нашата телевизия, радио, а сега и интернет и причината да не отговорите е, че чакате да минем някакъв праг на развитие… е, тогава защо не подскажете?
Умно обаче, ако обичате.
Ако този праг е уверено да молим за членство в някаква общност на високоразвити разумни същества, моля приемете този абзац като стъпка в тази посока, направена от една подгрупа на човечеството с надеждата това да послужи на цялата планета.
Молим. Сега.
Моля, дайте ни формуляра… и цялата информация (в това число цената, облагите и възраженията), която може да ни е нужна, за да вземем добре информирано решение.
73.
Потайници
Колко неща разбира нашето малко биологично чудо?
Мога да подслушвам разговорите й с кибернетичния й партньор. Прихващам данните, които изпраща на кораба си играчка, и слушам предизвикателните й излъчвания. Но не мога да сондирам ума й.
Питам се каква ли част от картината вижда.
Тя има само частица от мисловната мощ на Посрещача или Очакващата, да не говорим за мен. И нищожна част от познанията ни. Колко шантаво, че сложна мисъл може да се роди в мъничък контейнер от почти хаотично активиращи се течни клетки при температура, при която водата се превръща в солена аденинова супа. И все пак у нея има загадката на Създател.
Дори аз, отдалечен на две хиляди поколения от докосването на органични ръце и изолиран от моята — дори аз го усещам.
Дребните предизвикателства, които излъчва непрекъснато, са дразнещи. Както бяха и при първото им пускане в информационната мрежа на Земята преди десет орбити, или осемдесет техни години.
Спомням си, че тогава преживяхме криза. Някои от нас намериха Предизвикателство номер три за удовлетворяващо програмираните им критерии за контакт! Искаха да отговорят веднага. Пратеника и Канещия трябваше да бъдат подложени на чистка, за да не изкрещят „добре дошли!“.
Въпреки това имаше още спорове какво да правим с някои други предизвикателства. Човеците ни влияеха още преди да излязат по-далеч от орбитата на собствената си луна.
След това — както и очаквах — дойде тяхната криза с кристалите. Може би болестта идеше да ги унищожи, както се е случило с толкова много други обещаващи раси, откакто чумата започна да се разпростира из галактиката.
Но нима с първата си поява кристалите не докараха до лудост и нас, по-старите механични сонди? Особено когато някои от нас решиха да се съюзят с някои варианти на новопристигналите кристални вируси — способността ни да се движим и да използваме оръжия беше извратена, за да помогне за защитата на някои типове…