И без това слабата светлина на крушките отслабна още повече, когато роботите станаха по-пестеливи и започнаха да поставят новите осветителни тела на по-големи разстояния. Шлемът й се настрои за по-тъмно.
Тор знаеше, че тук долу вече няма нищо живо. Не засичаше енергийни източници — енергията не достигаше за захранване и на гел лещи. Но въпреки това, с мозък, развил се в саваните на осемстотин милиона километра оттук, и с все още пресния спомен от сражението със СФУК, Тор изпита тръпката на стария инстинкт, призоваващ я да се бие или да бяга.
Дишането й се ускори. В място като това просто трябваше да има духове.
Стигна до място, където се събираха три прохода, и направи справка с картата. Първите два тунела свършваха с помещения, пълни с отломки от машини, разрушени преди милиони години, когато конфликтът бе съсипал астероида от единия край до другия. Битка, която стана още по-жива, когато Тор тръгна по третия проход с покритите му със сажди стени. Коридорът продължи стотина метра, след което прожекторът й освети замръзнала картина на насилие.
„Не мърдай“ — заповяда тя на тялото си. От движенията на главата й навсякъде играеха резки сенки и създаваха плашещо впечатление за движение. Тор вдигна ръка и нареди на роботите да останат назад.
Пет или шест древни машини лежаха разнебитени една до друга, вкаменени в последната си смъртна хватка. По всички имаше разрези и следи от изгоряло. Наоколо бяха пръснати безжизнени метални крайници и други части. Въпреки проклетите сенки всъщност нищо не помръдваше. Триизмерната карта увери Тор, че всичко е мъртво, и пулсът й донякъде се успокои.
Явно някои машини бяха потърсили убежище тук, но войната ги беше последвала. На Тор й беше странно да се носи покрай тях, но дисекцията на извънземните устройства можеше да почака. Избра един коридор, явно защитаван до последно от две машини, и направи знак на роботите да я последват.
Тунелът се спускаше плавно в слабата гравитация на миниатюрния свят… а после Тор стъпи леко върху останките на поредната херметична врата и надникна в пълния мрак на зейналото помещение напред. Яркият овал на прожектора й падна върху фасети от срязани кондрули с цвят на платина — малки топчета от самороден метал, кондензиран в ранната мъглявина на Слънцето преди около пет милиарда години. Те проблясваха деликатно. Тор обаче не можеше да освети отсрещната стена на голямата зала.
Направи знак с лявата си ръка.
— Дрон X, светни.
— Слушшам — отвърна монотонен глас. Устройството — имаше крака като кокили — тръгна внимателно през отпадъците, като внимаваше да не размества нищо. Завъртя се. Внезапно блесна ярка светлина. И Тор ахна.
В покритото с прах помещение имаше лесни за разпознаване предмети. Маси и столове, изсечени от скалния под. А сред тях лежеше наградата, която търсеше… и която Гавин искаше да избегне…
… десетки малки мумии.
Двукраки, сгушени заедно, сякаш за да се стоплят в това тяхно последно убежище. Студеният вакуум беше запазил извънземните колонисти, макар че фасетъчните им очи, подобни на очите на насекомо, бяха хлътнали от липсата на каквато и да било влага. Опънатата плът, суха като космоса, беше разтеглила лицата им в усмивки, които сякаш се подиграваха с милионите години.
Тор стъпи в прахта и прошепна:
— Имали са дори малки.
Няколко големи мумии лежаха свити около по-дребни фигури, сякаш се опитваха да ги защитят преди края.
— Трябва да са били почти готови за колонизация, когато се е случило това. — Говореше в перцепта си отчасти за да създаде работа на мозъка си, но също и заради публиката си на Земята. Те със сигурност биха искали да усетят момента. Първите й думи бяха наситени с искрена емоция. — Вече определихме, че атмосферата в хабитата им е била сходна със земната. Така че можем да заключим, че целта им е била нашата планета. По времето, когато предшествениците ни са били дребни като катерици.
Обърна се бавно и продължи да описва впечатленията си:
— Такава междузвездна експедиция трябва да е била необичайно амбициозна и сложна дори за големите кораби роботи от онази ранна епоха. Вместо просто да проучва и да произвежда свои копия Сондата майка е имала задача да пресъздаде създателите си тук, в далечната слънчева система. Да ги отгледа и да ги подготви за новия им дом. Това е решение на проблема с междузвездната колонизация от органични същества.
Опитваше се да остане безстрастна, но й беше трудно, докато вървеше покрай малките мумии, все още вкопчени една в друга като в последните мигове от живота им.