Е, в края на краищата кой би заподозрял нещо? Колкото и впечатляващ да изглеждаше космическият телескоп, излъченият от него лазерен лъч беше твърде слаб, за да може да ускори нещо така, както е бил ускорен Хаванският артефакт. Тези платна бяха малки и груби според галактическите стандарти. Кристалните им товари бяха миниатюрни и свръхспециализирани, способни да поберат минимален екипаж от симулирани личности. Това бе най-доброто, което можеше да направи човечеството за този момент, като заимстваше от извънземните чертежи, строеше от нулата и внимателно прочистваше всички заложени капани. Хората още не бяха готови да изстрелват междузвездни експедиции.
„Но сме достатъчно добри за нещо много по-скромно. За достижима цел. Експеримент, който си заслужава.“
Лъчът секна. Микроскопичното проблясване на платното изчезна и сондата беше оставена да се носи напред, побутвана леко от обикновената слънчева светлина.
„С тази всичко е наред. Тръгна към специалната част «празно» пространство между Уран и Нептун. Район, който може да съдържа нещо, което да пожелаем. Наслука, мои виртуални приятели.“
А ако тези първи пратеници не откриеха съкровище?
„Има и други области по-далеч, пълни с възможности. Те може да предложат онова, от което се нуждае най-много човечеството — и всичко живо на Земята.“
— Готови за номер две — каза Джени, докато съставните огледала на Доналдсън-Чан леко се завъртаха, за да се прицелят в друго ефирно платно. — Готови за изстрелващ импулс след пет, четири…
Същото продължи през следващите няколко часа. След като четирийсетото изстрелване мина като по мед и масло, Джералд започна да се отпуска. „Може пък да проработи… и да не ни хванат.“
Не че последствията от разкриването щяха да са страшни. Щеше да се вдигне само малък скандал. Начинанието им дори не беше незаконно — Джералд и другите съзаклятници имаха пълна свобода на действие в търсене на изход от капана на фомитите. Въпреки това имаше причини — основателни причини — да нарушат съвременния морален кодекс срещу секретността.
„В края на краищата сме във война. Странна, но истинска война. С вселена, която сякаш е решена да смаже всяка надежда. Така че е добре да държим врага на тъмно колкото се може по-дълго.“
Ободряваща мисъл.
Джералд беше доволен. Най-много радост му доставяше да е заобиколен от компетентни хора. Тези трима младежи, Джени, Ика и Хайрам, представители на три от петте подвида на Човека, излъчваха толкова много компетентност, че го изпълваха с гордост.
„Всеки достоен баща иска децата му да са по-добри от него. Тези са мои хлапета, сякаш са се появили от собствените ми слабини. И са много по-добри, отколкото бях аз.
С това темпо — ако продължаваме да се усъвършенстваме — ориста и всичко «писано» могат да вървят по дяволите.“
Да кажем, че следите нашата телевизия, радио и интернет и не отговаряте, защото се намесвате по начини, които смятате за благотворни. Ако е така, помислете само какво се случи с нашата цивилизация през последните няколко поколения.
Прекарахме първата половина на двайсети век отдадени на глуповати доктрини като комунизъм и фашизъм, национализъм, фундаментализъм, колективизъм, олигархия и солипсистичен индивидуализъм със същата страст, с която през други епохи хората са се вкопчвали в различните си религиозни култове. Това отчасти ваше дело ли е? Или юношеска фаза, която трябва просто да преживеем като треска? Така или иначе, тя едва не ни уби.
Втората половина на века също беше смутна, с изблици на гняв и поемане на огромни рискове. Въпреки това успяхме да избегнем Третата световна война. И постепенно идеологическите заклинания изгубиха донякъде силата си. Вместо тях повечето хора започнаха да възприемат прагматични подходи, позволяващи взаимни отстъпки между сложните общества.
Медиите се напълниха с послания, проповядващи разнообразие, ексцентричност и подозрение към авторитетите. И макар много сърца все още да бяха изпълнени с различни форми на омраза, самата омраза стана нещо противно.
Масмедиите се втурнаха да отразяват лоши събития и чрез безброй драми размахваха назидателно пръст към човешкия инат — като в същото време правеха милиарди от публика, която си плащаше, за да си получава дозата вина. Сред илюзията, че нещата отиват все по̀ на зле, бедността, насилието и потисничеството на глава от населението намаляваха стремглаво. И така ние продължаваме напред с мъчително бавно темпо, което изпълва с гняв всеки утопичен дух. Може би твърде бавно, за да се спасим! Но все пак това е някакъв прогрес.