Вие ли помогнахте за това? Ако да, благодарим. Схващаме защо бихте поискали да скриете ролята си. Гордите деца обичат да си мислят, че са постигнали нещо единствено със собствените си сили.
От друга страна, може би намирате последните събития за объркващи. Имате ли някаква доктрина или рецепта за фомити, която би трябвало да е подходяща за нас? Която е подействала за вашата раса и сега я налагате „за наше добро“? Дали правите това години наред? Или поколения? Няма ли да премислите?
Почти всичко, което постигнахме напоследък, е резултат от загърбването на рецепти и заклинания. От приемането на нашата сложност и многоликост. Вижте появяващите се възможности и играта с положителен резултат. После се включете в дискусиите (вижте Предизвикателство #5). Бъдете търпеливи и настоятелни, за да разберете по-добре объркващата ни същност.
И бъдете така добри да престанете да бърникате неща, които не разбирате.
82.
Пътеки на меланхолията
Кварцовото ядро в изкуствената ръка на Тор искреше под лъча на прожектора.
Тя го приближи до ивицата изсечена и полирана скала на астероида — стената, която бе най-голямото й откритие. Тези линии и фигури бяха нейната слава. Всичко друго щеше да избледнее в сравнение с тях. И в същото време тя размишляваше за този голям колкото юмрук камък от Земята — заоблен и покрит с жлебове и резки от труда на мезолитните майстори на сечива.
„Затова ли те донесох тук, на почти милиард километра от дома? Като представител на далечното минало на моите прадеди? За да успееш някак да озариш това тъмно място?“
Последните ръце, секли и отцепвали от ядрото, бяха ръцете на пещерните обитатели, които виждали само божествени светлинки, когато поглеждали нагоре към звездите. Но все пак са поглеждали нагоре. И така е започнало пътуването, довело дотук…
„… пак под земята. Вместо светлината на факли — лазерни крушки за разглеждане на пещерно изкуство. При по-слаба гравитация. Без въздух. В пещера, чула за последен път гласове преди шейсет милиона години. И все пак…“
Държеше образеца от каменната епоха до част от стената-послание, на която бяха изобразени сцени на унищожение. Една от дълбоко гравираните вдлъбнатини като че ли идеално му пасваше. Доста обезпокоително откритие.
Тор импулсивно пъхна древния камък във вдлъбнатината в много по-древната стена. И той си остана в нея, сякаш мястото му бе точно там, заобиколен от врязани фигури и лъчи. Част от праисторически разказ за битка и мъки, за брутална атака на неуморни войнствени сили.
„Липсва ми умната ми тълпа — помисли Тор, докато се взираше в творението си, малкия си принос към дванайсетото пано от четвъртия ред на Голямата хроника. — Те вече щяха да са изсипали сравнения и предварителни преводи. Постчовешки интелект, съставен просто от десет хиляди много умни човешки същества… и техните ИИ и инструменти.“
А, но нима това не бе една от причините да напусне Земята? Лишена от удоволствията на плътта, от семейство и любовници, тя се бе превърнала в сърце на съществото-тълпа, негов задвижващ дух, майка… сред първите двайсет от осемдесетте хиляди граждански хайки, които сновяха из Новата земна цивилизация като органични бели кръвни телца, надушваха престъпления, заговори или грешки, чакащи да бъдат разкрити…
„Това беше моята работа, важната работа, която ме погълна. Всички други членове, с изключение на аутистите, имаха нормален живот, към който да се върнат. Редуваха се. Аз обаче винаги бях на линия, нямаше с какво да се разсея. Накрая трябваше да избирам да се оттегля или да умра. Да се насоча към нещо ново. Да потърся ново приключение.“
А сега?
На първо място двамата с Гавин се погрижиха да излъчат към Земята пълна снимка на стената, преди някой друг СФУК да е решил да се намеси. Това ли беше причината за онази атака? Да попречат на човечеството да види хрониката? Ако да, победата вече бе пълна. Посланието — предупреждението, изписано от малките ръце преди толкова много години, вече пътуваше към целта си.
„Само че няма да има моментални отговори от дома. Ще минат часове, дори дни. Засега това е наше. И само наше. Загадка — по стария, вълнуващ и ужасяващ начин.“