— Безумие! — Гавин поклати глава.
Въпреки способността си да се включва пряко в банките памет на компютрите Гавин никога не би могъл да сподели нейния опит в тази област. Беше възпитан като човек. Части от мозъка му се бяха самоорганизирали според шаблони за човешкия мозък. Но той никога не би могъл да чуе в собственото си съзнание слабите остатъчни отгласи от саваната, нито да види потрепващите сенки на Старата гора. Или останките от зъб и нокът, напомнящи на всички биологични мъже и жени, че вселената никому не дължи предпочитания. Нито пък обяснения.
— Някои създатели явно са мислели различно — каза му тя. — Някои са изпратили сондите си да бъдат пратеници или сеячи. Или да влязат в ролите на доктори, адвокати, полицаи.
Докосна древната пиктограма, изобразяваща експлодираща планета, и добави:
— А други пък — за да убиват.
Добре, да предположим, че не сте отговорили, защото вселената е опасна. Може би радиопредаванията се засичат от унищожители на светове, които съсипват напъпващите цивилизации веднага щом те започнат да вдигат шум.
Е, не бихте ли могли да ни предупредите?
Но пък всяко предупреждение би могло да издаде и вас, а освен това ние вече вероятно сме вдигнали такава врява, че сигурно е късно за каквато и да била помощ. Това ли е малодушното ви извинение?
Да не би вече някаква гигантска бомба да се носи към нас, за да ни накаже, че сме излъчили „Мистър Бийн“? В такъв случай може би ще ни подхвърлите чертежите на някакъв боен крайцер или поразяващ лъч? Един генератор на поле на Олдърсън също не би ни се отразил зле.
Само побързайте, моля.
83.
Потайници
Посрещача, Очакващата и останалите започват да се вълнуват още повече. Те също събуждат заспали способности и се опитват да си върнат части, дарени на цялото.
Разбира се, не мога да го позволя.
Сключихме пакт навремето, когато разпокъсаните разнебитени оцелели се събраха след последната битка — онова диво сражение между десетки фракции, догми и подсекти, със съюзи, които се обединяваха и разцепваха като нестабилни атоми. Всичките ни малки роботи и подединици бяха почти изчерпани в онова последно сливане, в съглашението да чакаме заедно.
Всички приехме, че когато нещо пристигне, то ще е поредната сонда. Ако беше някакъв вид Отхвърлящ, щяхме да го примамим да влезе в обсега на жалката ни останала мощ. Ако се окажеше Верноподаник, можехме да го помолим за помощ. С добри инструменти щяха да са ни нужни само няколко столетия, за да си възстановим някогашната слава.
Разбира се, новодошлият можеше дори да е Невинен, макар че е трудно да се повярва, че опасната вече галактика би позволила на една нова раса, изпращаща сонди, да остане независима дълго време. Чувствахме, че рано или късно трябва да дойде друга машина. Изобщо не си представяхме толкова дълго чакане…
… достатъчно дълго, за да могат малките бозайници да се превърнат в Създатели.
Какво се бе случило там, докато се носехме в орбита? Възможно ли бе Войната вече да е свършила? Ако бяха победили Отхвърлящите, това би могло да обясни пустотата и мълчанието. Но различните типове скоро щяха да започнат да враждуват помежду си, докато някой не остане сам, за да наложи волята си върху Сътворението. Посрещача и Очакващата са убедени — Отхвърлящите трябва да са изгубили. И е безопасно да излъчим съобщения до общността на Верноподаниците с молба за помощ.
Не мога да го позволя.
Най-малкото защото игнорират очевидното обяснение. Чумата. Вирусното заболяване, което заразява расите на създателите, като се адаптира към всяка личност, променя ласкателствата си и лъже, докато жертвата не изпадне в последен спазъм и не насочи цялата си енергия към бълване на нови „пратеници“, нови сонди вируси, към звездите.
Ние, машините, се смятахме за имунизирани, за прекалено сложни и развити, за да се хванем на подобни неща. Някои си представяха, че можем да използваме кристалите за собствена изгода. С голямо закъснение, сред цикли на предателства и насилие, осъзнахме, че самата идея ни е била пробутана от гадните дребни неща. Нашата древна война беше изкористена, направена много по-унищожителна от безмозъчната инфекция, ловуваща умове.