„Защо аз? Защо сега?
Защо Ика и Хайрам така настояват да го опитам, докато корабът ни навлиза все по-дълбоко в опасна територия? Как мога да съм по-добър кандидат от по-младите членове на екипажа с техните по-пъргави умове?“
Нещо в нищото се промени — усети го смътно като кимане. Задаваше добри въпроси. А сега бе ред на предположенията.
Защото беше прочутият пътешественик Джералд Ливингстън? Изпитан от космоса, времето и извънземните артефакти демони. Човекът, уловил с ласото си древен пътешестващ между звездите кристал и донесъл у дома ужасна новина за галактиката, а след това помогнал за намиране на начините за заобикаляне на опасността.
Почитан командир и воин. Помогнал на човечеството да овладее Слънчевата система. С лице, отпечатано върху десетки пощенски марки… макар и с малко по-рязко очертана челюст и по-прав нос от тези в огледалото, както и без никакъв намек за несъвършеното, ограничено създание, което се спотайваше зад тези очи. Всяка отделна част от легендата изглеждаше необещаваща.
А цялото? Направо нелепо!
„Но аз знаех всичко това. Просто извадих късмет. Още от момента, когато видях нещо съмнително в обекта, който с Хачи уловихме с въжето…“
Сега разпозна същото чувство. Потръпване в основата на гръбнака. Някакво странно разпознаване. Замисли се трескаво, като продължаваше да отклонява вниманието и погледа си от онази част на коридора.
„Другите поколения биха приписали всичко на намесата на боговете… или на Бог. Или да се позоват на вездесъщата «съдба». Човешкото его вижда удобните връзки, които отговарят на предубежденията ни, на безобразното ни чувство за собствената ни важност, игнориращо всички изключения.
А науката клони в обратната посока и ни учи да се освобождаваме от субективизма. Да премахнем нагласата от наблюдението. Добро и зряло учение…
… но не трябва ли да се оглеждаме поне с крайчеца на окото за странното и необяснимото? За нещата, които са прекалено добри или прекалено лоши, за да са истина?“
Движение в сляпото петно.
Не би трябвало да има движение. В ретината нямаше клетки, насочени в онази малка част от коридора. Но Джералд въпреки това зърна нещо, позволи му да се оформи, без да очаква…
… и се сви от внезапното силно усещане — мигновен, сякаш електрически отпечатък върху съзнанието му. Мимолетен образ на тясно заострено мъхнато лице с дълги мустаци, навита опашка и черни блестящи очи…
— Порфирио — прошепна той. Плъхът бог на Мрежата. Митичен, но въпреки това почитан от безброй групи, индивиди и ИИ на Земята и в космоса, групи, които заделяха една милионна от битовете си за божеството патрон на качените във виртуалната реалност същества.
Джералд прекъсна транса си, разтри очи и отново погледна към коридора, този път с цялото си внимание. Там нямаше нищо. Нищо освен прашинки, задържани по пластмасовия под от статичното електричество и центробежната сила.
„Това не беше кобли“. Беше прочутият малък софтуерен гризач, точно както би го сънувало подсъзнанието му! Илюзия, родена от въображението и умората. Явно на някакво друго ниво Порфирио представяше различно обяснение за житейската история на Джералд. Обичайната обсебваща мисъл — че всичко това може да е симулация.
„Дали при следващото си събуждане няма да открия, че живея в някакъв кристален свят, обречен да се носи из огромната пустиня между звездите? Или вече потънал в тинята на някакво море на друга планета? Дали тази моя реалност като легендарен герой и командир на могъщ кораб е мястото, на което отива умът ми, за да избяга от някаква ужасна истина?
В такъв случай трябва ли да се опитвам така настоятелно да ръчкам «реалността»? Или да се събудя? Не е ли по-добре да оставя нещата на мира?“
Добър въпрос.
Но характерът си е характер. Личността си е личност. И Джералд знаеше какъв трябва да е отговорът за човек от неговия тип.
„И още как. Винаги се опитвай да се събудиш.“
Разсмя се.
Достатъчно.
За лова на коблита на Ика можеше да отделя само по няколко минути от време на време, докато отдаваше всичките си сили на борбата в момента. На битката за човечеството. За Земята. И може би за нещо повече.
„Все пак човек може да върши много неща. Да бъде много неща.
Така че ще се върна — обеща той на пустата част от коридора. — И няма да забравя.“