Но не всички, които са ни изпреварили, са мъртви или изчезнали.
По пясъка има следи.“
Стената свидетелстваше за времето, когато простите и наивни правила са били изоставени. Когато машините са се променили. Еволюирали са.
„Ще научим много от тези руини. Но е добре да не забравяме едно — това са труповете на победените!“
Стенописите показваха и нещо друго — чумата на фомитите, изобразени като мънички пакети гибел, пресичащи Розетската скала. Заразяващи. Съблазняващи. Размножаващи се и пръскащи се нататък.
Изправена пред всичко това, не би ли трябвало всяка разумна двойнодишаща риба да запълзи обратно към водата? Несъмнено този път към спасението е бил избран от много раси. Предпочели са да се страхуват. Да живеят във феодална носталгия, като се молят на небесата и същевременно игнорират небето. Но това криене означаваше също и упадък и загуба на каквато и да било значимост. Живуркане, а не живот — на един малък, уязвим свят.
„Дали ни харесва, или не, това не е нашият път.“ Каквото и да бъде дешифрирано от останките от миналото, хората не можеха да останат свити край мъничкия огън и да изпитват ужас от сенките.
Осени я видение — за потомците на Гавин (и нейните), крачещи храбро в една опасна галактика. Машини пътешественици, програмирани да бъдат човеци. Или човеци, превърнали себе си в междузвездни сонди. Раса на създатели, сляла се с механичните си пратеници.
Модел, който не беше видяла сред изображенията върху скалата. Защото е обречен от самото си начало? „Не трябва ли да опитаме нещо друго?“
Какви възможности имаше рибата, избрала да напусне морето с милиард години закъснение?
Тор примигна. И когато клепачите й се отвориха, звездната светлина се пречупи през тънката пелена на сълзите и се разпадна на отделни лъчи. Безброй лъчи, пронизващи тъмната леща на галактиката и отвъд нея, разпростиращи се в безброй посоки. Твърде много пътища, по които може да се тръгне.
Твърде много, за да бъдат обхванати от ума й.
Осма част
Да бъдеш…
89.
Сияйност
Мъгляви форми се простираха във всички посоки, пухкави и заредени с потенциал. С почти безкраен капацитет да се случат.
Върнат в съзнание, буден, съзнаващ, заинтересуван, той се огледа и моментално разбра — това не беше земен пейзаж.
Светлината идваше от всички посоки… и от никоя.
Горе и долу бяха само предположения.
Не беше сам; виждаше смътно фигури през омара, която изсмукваше всяко определение от движещите им се очертания. Можеше да са малки и наблизо или пък крачещи тежко в далечината гиганти. Или и двете едновременно? Някак подозираше, че подобно нещо е възможно на това място.
Това… място…
„Какво е всичко това? Как се озовах тук?
Знаех отговора, нали?
Едно време, много отдавна.“
Имаше нещо по-смущаващо. Въпрос, който те (те?) бяха казали, че трябва да си задава всеки път, когато се събуди.
„О, да.
Кой съм аз?
Как се казвам?“
Погледна надолу и видя две мъжки ръце („моите ръце“) — широки длани с дълги пръсти, които се свиваха, когато им наредеше. Грижливо поддържаните нокти блестяха. Над китките се спускаха широки ръкави на някакво подобно на роба облекло. Не ангелска роба, отбеляза той с известно облекчение. Хавлиена тъкан. Груба и успокояваща. „Старата ми хавлия.“
А аз съм…?
Думи. Изговори ги автоматично, преди да трепне от това колко кухо и отекващо прозвучаха на това място.
— Хамиш. Аз съм… Хамиш Брукман.
Писател. Режисьор. Продуцент. Е-тропист. Знаменитост и довереник на политиците и могъщите. Обичан от масите. Провалил се съпруг. Обект на подигравки и обожание. Ръцете се вдигнаха да пипнат лицето му и усетиха кожата опъната, жизнена, приятно млада. И незнайно откъде знаеше, че вече никога няма да му се налага да се бръсне. Освен ако не пожелае.
„О, да — спомни си Хамиш. — Знам къде съм. Знам какво е това място. Аз съм на борда на космически кораб. Кристален пратеник, пътуващ към далечно слънце.“