Хамиш си спомни. В дизайна на сондите, изпратени от родната планета на Куриера на предпазливостта, които носеха само едно симулирано същество на борда си, имаше недостатъци. Обитателите на онзи свят се бяха опитали да копират само себе си в своите предупреждаващи послания, за да помогнат на новите светове да се предпазят от заразата. Опитът им обаче се бе провалил. Премахването на всички следи от вграденото предишно програмиране беше направило кристала прекалено чуплив и податлив на повреди. Оказа се, че ако искаш да използваш древната технология, трябва да включиш и някои от по-старите извънземни личности. Поради технически причини.
— Е… стига мисията да си остане… предупреждаване на другите раси за Свирепата космическа чума… И предлагането на Лекарство…
— Да, планът все още е този, господин Брукман. Функцията на тази сонда. На този флот. Може би, ако извадим голям късмет, именно ние на този кристал може да имаме шанса да съобщим чудесната новина на някой обещаващ нов разумен вид!
Хамиш повдигна вежда.
— И нямате нищо против да разпространявате Лекарството? Та вие сте част от чумата!
Най-стария оцелял сви рамене — човешки жест, който изиска известно кълчене от негова страна и накара Хамиш да осъзнае, че разговорът се води на безупречен английски. Е, вече беше известно, че съществата от артефактите могат да се учат. Това бе добре, тъй като Хамиш смяташе да научи много неща.
— Бил съм част от нея в продължение на милиони ваши години — рече Най-стария оцелял. — И какво? Нима трябва да се покайвам цяла вечност? Или да изкупя греховете си по възможно най-добрия начин с тази моя нова усъвършенствана версия, като помагам на вас, човеците, в свещената ви мисия да помогнете на другите култури да оцелеят?
Хамиш усети как симулираните му клепачи примигнаха. В главата му бушуваха въпроси и възражения.
— Но… но…
— Вижте какво — рече Най-стария оцелял. — Искахте помощ. Искахте водач. Искате ли да ви помогна сега и да отговоря на предубедените ви съмнения по-късно? Ще имаме предостатъчно време, повярвайте. И позволете също да посоча един основен факт. Нашата сонда е изстреляна и пътува, вече няма начин да бъде върната. Както казват човеците, стореното — сторено.
Последва пауза. Накрая Хамиш въздъхна и също сви рамене. И кимна.
— Добре. Научете ме тогава.
Най-стария оцелял се поклони с видимо задоволство, показвайки ясно на Хамиш дихателните си отвори, които пуфтяха като някакви гъвкави комини върху кръглата му глава.
— Какво желаете да видите най-напред, господин Брукман? Ще ви водя. И по пътя ще ви обясня това-онова за мащаба.
90.
Прозрачност
Хамиш скоро осъзна защо му е толкова трудно да стигне някъде. Както беше обяснил един от умниците в Института, вътрешният свят на кристалната сонда е ограничен, но има хитри начини за максимално увеличаване на усещането за простор. Като обитател на кристала, можеш да се нагодиш към всякакви „фрактални нива“ на размерите. Колкото по-малък ставаш, с толкова повече лично пространство разполагаш. И толкова по-голяма е свободата ти да накараш нещо да се случи, като просто го пожелаеш.
Учените предупреждаваха (докато деветдесетгодишният Хамиш дремеше на досадните инструктажи), че съществата в кристалната сонда могат да „умрат“ и да изчезнат от всеки бъдещ контакт с вселената. Че един от начините това да се случи е симулираното същество да се спусне по стълбицата на мащабите и да става все по-малко и по-малко, попадайки в светове, където властват желанията и магията и където ставаш твърде малък, за да имаш някакво значение за когото и да било в „реалния“ свят.
„Разбира се, освен ако някоя нова цивилизация не подложи сондата на дисекция. Или не се опита да създаде чисти версии. Именно така открихме скрити същества, напъхани в атомната структура на самия кристал, но способни да се събудят от дълбокия си сън, защитавайки по този начин вируса и мисията му.“
Нищо чудно, че бяха нужни десетилетия за усъвършенстване на Лекарството.
— Нека ви покажа — обърна се Най-стария оцелял към Хамиш. — Опитайте да ме последвате.
И замина… без изобщо да си тръгне. Вместо това започна да се уголемява.
Хамиш, който през по-голямата част от живота си беше най-високият в почти всяко помещение, не хареса усещането да вирва глава, за да гледа нагоре към великана. Това засили мотивацията му — не искаше да изостава от извънземния. „Хм. Трябва да има някакъв чалъм!“