Куриерът на предпазливостта перифразира копнежа на Лейси в нещо по-общо.
— Това винаги е било най-голямото ми желание. Да погледна, преди да направя каквото и да било. Именно затова подкрепях изграждането на гигантските ви телескопи, Лейси. Исках да разбера какво се е случило с другите светове. Дали някой от тях е оцелял от болестта и е запазил жизнена, основаваща се на науката култура.
Една от най-привлекателните черти на Куриера открай време беше неизчерпаемата му надежда — въпреки замръзналото му изражение, което винаги изглеждаше изпълнено със съмнения. Дори когато гигантските огледала събраха картини от родната му система и не откриха никакви признаци на цивилизация — никакви комуникации, никакви следи в атмосферата, които да говорят за работеща индустрия, Куриерът си оставаше изпълнен с енергия и не униваше.
— Това само показва, че сме станали по-ефективни. Именно това трябва да правят зрелите раси след време — да имат могъща култура и в същото време да изразходват малко ресурси. Именно това правите и вие вече цели три поколения! Земята беше най-шумна в радиоспектъра през осемдесетте години на двайсети век. После стана по-тиха, като в същото време буквално експлодираше от разговори и идеи, пренасяни по оптичните кабели и насочени лъчи. Моят народ просто е напреднал с хиляди години по същия път! Трябва ли също така да добавям, че галактиката се оказа опасно място? Обзалагам се, че мъдрите раси на оцеляващите, подобно на моята, са станали предпазливи и гледат да не се издават много. Няма смисъл от крещене! Има и по-фини начини да изследваш вселената. Да откриваш други раси и да се бориш с враждебния космос. Въпреки това имам всички основания да вярвам, че следващите уреди и инструменти ще покажат, че моите сънародници все още са жизнени и все така буйни. И че продължават да се съпротивляват с всички сили на врага.
Хамиш си спомни как Куриерът казваше всичко това преди пускането на всеки по-голям телескоп. А когато той не откриваше нищо в системата на Турбулентност, Куриерът просто се залавяше да помага за проектирането на следващия.
Един от тези експерименти включваше изстрелването на няколко десетки ранни версии на кристалните сонди — не към далечните звезди, а на много по-скромно разстояние, в празнината между Уран и Нептун. Уникална зона с ширина седем астрономически единици, където според теорията покрай всичко друго биха могли да засекат фокусирани гравитационни вълни. Доколкото Хамиш си спомняше, проектът много помогна на науката и позволи на човечеството да тества собствените си ранни дизайни на кристалните кораби. Сондите обаче не откриха в гравитационния шум следи от модулации, които да са дело на разумен живот. Нямаше следи от високоразвити цивилизации в нито една от шейсетте различни посоки, в които търсеха.
Зад него пътниците — онези, които бяха сериозни, за разлика от дилетантите, играещи си на богове долу — продължаваха да спорят и да разнищват всяко възможно обяснение за изоставянето им, от лошите до ужасните. Самият Хамиш пък откри, че се взира не в бездната, а в огромната кафява стена. В гигантската кутия, която се намираше в контакт с кърмата на кристалния им съд и блокираше гледката към дома.
„Ами ако се намираме в симулация? В тест? И изобщо не сме в космоса? Нима експериментаторът не би поставил тъкмо такава «кутия», подобно на еднопосочно огледало, за да може да ни наблюдава отблизо? И да не ни позволява да измерваме твърде точно неща като разстоянието до Земята или Слънцето?“
Поддаде се на импулса и се изплези на кафявата стена и на всички наблюдатели, които може би се спотайваха зад нея.
Не. Отхвърли идеята. Не защото беше глупава или нелогична… тя по нищо не отстъпваше на онези, които обсъждаха другите. Не. Отхвърли я заради нещо друго. Нещо, което беше отглеждал през целия си живот.
Интуицията. Не че винаги се беше оказвала права. Често се случваше напълно да греши. Но винаги бе интересна. Черта, заради която веднъж дори го поканиха да влезе в Лигата на аутистите! Защото интуицията беше нарочена за „черта на гениите“.
Точно сега имаше много странно чувство, доста подобно на дежа вю, само че обратното.
Чувството, че нещо трябва да е очевидно.
Че нещо трябва да се опита.
Още сега.
Веднага.
— Я ми кажете! — каза високо и се обърна, за да прекъсне говорещите. — Някой всъщност опитвал ли се е да отвори това нещо?