С известно раздразнение осъзна, че е прекъснал не друг, а Емили. Тя тъкмо говореше с чувство за вина как присъствието на нови „извънземни“ на Земята може да допринесе за цялостната човешка мъдрост в дългосрочен план, но че голямото разнообразие може да се окаже плашещо и дестабилизиращо в краткосрочен. Безпокоеше се, че нейното „Лекарство“ може да е убило пациента. Интересна идея…
… макар че Хамиш изобщо не смяташе която и да било тема за по-ценна от въпроса, който го вълнуваше в момента.
— Какво казахте? — попита Лейси Доналдсън. — Какво да отворим?
Хамиш посочи в посоката, наричана от всички „кърма“… и която беше насочена назад към Слънцето и всичко, което познаваха. Гледка, блокирана от гигантския контейнер.
— Това нещо ей там. Кутията. Загадъчният контейнер. Опитвали ли сте да го отворите?
Куриерът на предпазливостта се взираше в Хамиш с присвита лента-око, присвил и четирите устни на ромбовидната си уста.
— Подготвихме инструменти, Хамиш. Опитахме да сондираме кутията със светлина и други лъчи. Дори успяхме да материализираме слаб лазер и получихме отражения…
Хамиш поклати глава.
— Вижте, рано или късно би трябвало да имаме достъп до нещата там, нали? Значи… някъде трябва да има някакъв наръчник. Нали от нас се очаква да използваме онова, което е там?
Човеците се спогледаха.
— Мисля, че това е логично…
— Минахме на подробни инструктажи, но никой не спомена за контейнера…
— Защото бяхме копирани от оригиналите си няколко години преди да изберат окончателния дизайн на сондата. Тази кутия е допълнение.
— И какво от това? Той е прав. Дори всичко вътре да е предвидено за използване след стигане до целта, трябва да има някакви инструкции!
— Но къде? Сканирахме повърхността на кутията и не намерихме никакви съобщения.
— Да не би да са вградени в кристала около нас? Като всеки друг бит и байт на борда на този твърдотелен…
— Имате предвид като нас ли? Ние също сме само битове и байтове…
Писък и резки крясъци накараха Хамиш да се обърне. Пристигаше цялата група, която беше видял в „контролната зала“ в предния край.
Жената-птица, М’м пор’лок и останалите слязоха от превозващия диск. „И кой е на кормилото?“ — зачуди се Хамиш, докато очилата му превеждаха пляскането на крилете и чуруликането на аутистката.
Отговорът е прост. Знаели сме отговора, обаче сме го забравили.
— Забравили!? — Най-стария оцелял изрази пренебрежението си със серия изпухтявания през дихателните си тръби. — Можете да сте сигурни, че не съм забравил абсолютно нищо.
— Ами… може да са ви копирали по този начин — отбеляза Лейси. — Но някои от нас биха могли да имат скрити важни битове. Подсъзнателни. Като… — Тя млъкна, търсейки правилния израз.
— Като постхипнотично внушение ли? — предположи Емили, която отново започна да се изпълва с ентусиазъм. — И е достатъчна само определена дума или мисъл, която да задейства спомена. Да ни даде достъп до повече информация. Като команда. Може би нещо кодирано…
Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.
— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…
— … ключ…
— … ключ?
— Ключ!
— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.
Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.
— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?
„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.
— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.
Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.