Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…
… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.
Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.
— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния си вид. Сега приличаше на истински професор — сако от туид, поло и по-нормални расти. Имаше дори очила. Силният му акцент почти беше изчезнал. — Съмнявам се, че нещо манифестирано от нас ще свърши работа.
— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…
Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.
— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…
Жената-птица изкряска.
Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.
— Вижте!
Хамиш и останалите се наведоха и надникнаха в дълбините. И видяха далеч долу нещо, пречупено от множеството гънки на фракталите, нещо, което сякаш се издигаше и се приближаваше с невероятна скорост. Петно светлина. Сияние. Ослепителна яркост, която бе твърде силна, за да е просто виртуална.
Може би щеше да се види дори извън сондата, ако наблизо имаше наблюдатели.
„Трябва да е тръгнало от най-дълбоките части — помисли Хамиш. — И се е издигало откакто произнесохме ключовата дума. Ключова… дума. Ама че тъпа парола! Никога не бих се унизил да я използвам в свой роман.“
Вцепенен, неспособен да помръдне, Хамиш гледаше как сиянието стана още по-ярко, отклони се… и се понесе право към кърмата на кораба. Хвърляше рязка светлина през кристалната бариера, отмерваше къс и сложен ритъм върху огромната кафява кутия…
… която…
… беззвучно…
… се отвори.
95.
Отражения
Пукнатини плъзнаха по огромната кафява повърхност на товарния контейнер и той започна да се отваря.
— Елате! — извика Лейси. — Да се качим, за да разгледаме по-добре.
Слезе от стъклената равнина и започна да се уголемява и да върви нагоре, превърна се в гигант, като продължаваше да крачи нагоре и ставаше прозрачна. Другите я последваха. Хамиш, подпомаган от Най-стария оцелял, едва ги догонваше, като се мъчеше да овладее шантавия трик да си представя промени в позиция и мащаб, като се движи нагоре срещу увеличаващото се тегло и съпротивление.
Погледна назад и видя равнината, на която се бяха срещнали, и всички инструменти и устройства, построени от мисълта им. Сега изглеждаха като играчки и вече започваха да се разпадат.
— Съсредоточете се напред, приятелю Хамиш — настоя Най-стария оцелял. — Мислете нагоре и навън. Мислете мащабно.
Другите ги бяха изпреварили и глезените им бяха гигантски. Хамиш упорито продължи да драпа нагоре. Открай време беше бърз в овладяването на нови неща и скоро му хвана цаката и започна да се уголемява. Първо стигна до размерите на Емили, после на извънземната видра, след това на Сингх и на Жената-птица, чиято премяна започваше да се променя — великолепните й пера се стопяваха и разкриваха много по-човешка външност отдолу. Професор Ноозон обаче още беше отпред. И още беше огромен. Бореше се упорито с насрещния вятър и запазваше преднината си.
Мъглата се разкъса и зад огромната преграда-таван се появиха ярки звезди.
„Най-стария оцелял е прав. Когато си с други, номерът е по-лесен.“
Но групата не се беше качила тук заради звездите.
Спряха там, където заоблената стена на цилиндъра достигаше крайната си точка и откъдето имаха най-добър изглед към контейнера.
Вместо просто да се отворят, кафявите страни на кутията се разнищваха — освобождаваха метър след метър нишки. Пет от тях бяха свързани с пет почти кубични блока, които се измъкнаха от контейнера и се понесоха след кристалния кораб, теглени от нишките.