Би било хубаво човечеството да има съюзници в студения космос.
Трябваше да почива. Оказа се, че АКЛ се нуждаят от сън. Така че Лейси се спусна до хижата си на ниво Един милиметър и призова около нея кълбо от нощ. Възбудата от паметния ден обаче не й даваше покой и тя създаде свежи цветя за саксията на прозореца. После прибави картина на Хакер и любимите му делфини, изследващи своите изумителни предели. Погълнати от съвсем друга история.
„Един от бонусите на оставането в Слънчевата система. Ще получавам новини за синовете си, за техните деца и внуци. Не мога да се свързвам с тях директно — колко ужасно би било да ти досаждат десет милиона призраци на отдавна умряла баба! Въпреки това се надявам, че от време на време ще ми пращат снимки.“
Баба. Последните й спомени приживе бяха за опъната суха кожа. За крехкост, болка и раздразнение към всеки, който й отправяше комплименти за „енергичността“ й. Беше очаквала да се събуди тук като старицата, която бяха записали за копиране.
А сега? Изобщо не се чувстваше като баба! Като млада се беше огъвала под товара на очакванията на други хора. Аристократичните претенции на семейството й. Хищното преследване от папараци и млади безделници, които се опитваха да я отклонят от онова, за което копнееше. Донякъде по-добрият живот като годеница, съпруга и майка. Тайното чувство за вина от знанието, че въпреки всички тези ангажименти би могла да се съсредоточи върху големи неща. Прекрасни неща.
„И едва сега съм ключов член на най-важното научно начинание! И се чувствам…“
Всичко това може и да беше програмирана илюзия, но тази виртуална версия се чувстваше млада, изпълнена с живот, готова за предизвикателствата.
Хм, предизвикателства. Беше забелязала как напрегнато я гледа високият, грубоват на вид Хамиш Брукман и как се мъчи да скрие интереса си. „Да му се не види. А аз нарочно избрах да изглеждам на четирийсет и две. Пък и в реалността този човек никога не е бил мой любимец.“
Разбира се, в този свят Брукман не можеше да попречи на науката, а само да й помага. Всъщност талантите му можеха да се окажат по-ценни тук, отколкото бяха на Земята. „Всички ще се нуждаем от разказвач, при това не само за разнообразие. Когато потекат данните и образите на далечни светове и извънземни същества, ние, техничарите, често ще се вкопчваме в първата теория или обяснение, които ни се сторят уместни.“
Брукман пък можеше да предлага алтернативи — ако не друго, то само за да се заяжда! Подминатите, но все пак възможни „ами ако“. Онзи дразнещ един процент невероятности. По време на безкрайното пътуване много от тях можеше да се окажат истина.
„Пък и признавам, че може да е… забавен. Дори доста забавен. Това може да се окаже полезно. За безсмъртни.“
Откри, че е влязла в спалнята, застанала е пред голямото огледало и се върти пред него, без изобщо да си дава сметка како прави. В отговор на любопитството й се появи надпис.
Външност: 85% съответствие с външността на трийсет и седем годишна възраст.
Опа!
Примигна. Значи този нов живот включваше също секс и суета?
Изсумтя по начин, който изобщо не подобаваше на една дама, махна с ръка и огледалото изчезна.
След това се разсмя.
Великият телескоп щеше да допълва други проекти. Като археологията в Астероидния пояс и изучаването на всички типове древни механични сонди. Или разкриването на историите и кроежите, кодирани на атомно ниво в кристалните фомити. Или връщането към живот на отдавна измрели раси.
Крайната цел? Съставяне на история на цивилизациите, опитвали се да се развият в този квадрант през последните двеста милиона години. Разбирането на безкрайните начини на упадъка им — от феодализъм и отказване от технологиите до импулсивното боготворство. От войните и късогледата алчност до екологични гафове. От прекалено голям или прекалено малък индивидуализъм. От небрежната технологична арогантност до научна боязливост… и до други капани, за които човечеството не си е и представяло. Разбира се, и за честия убиец на онези, които се издигат над определена точка. Чумата.
Имаше ли изключения? Поне една-две стари раси, способни да предложат утеха и съвет?
„И ако ви има, защо сте мълчали през цялото време и сте оставили нас, обзетите от ужас младоци, да вървим без ничия помощ през минното поле?
От друга страна, ако ние сме първите, стигнали дотук? Можем ли да оцелеем нататък по пътя? И ако да…“