Плашеща, изпълнена със самота мисъл порази Лейси.
„… дали ние ще станем Старата раса? Онези, които накрая ще помогнат на всички други? Прочутите предсказани избавители? Докторите, които лекуват? Пощальоните, които свързват? Менторите, които учат другите да оцеляват и благоденстват?
Онези, които помагат за връщането на мъртвите и изгубените?“
Идеята не беше от онези, способни да успокоят един безпокоен ум. Достатъчно обезсърчаващо бе да носиш товара на собственото си потомство. На собствения си вид и планета. А на цяла галактика, цял космос, чакащ напрегнато някой да не се провали? Всичките онези безброй форми на живот. Целият този потенциал.
Ама че ужасяваща идея! И, разбира се, статистически невъзможна до абсурдност.
Все пак трябваше да си почине. Утре, след като огромното платно приключеше с трансформацията си и цялата оптика се настроеше, в малкия изследователски съд щяха да потекат порои информация. Лейси трябваше да е там! За най-добрия момент на всеки телескоп — Първата светлина.
В ъгъла на широкото легло се материализира сатенена нощница. Някои АКЛ имаха виртуална прислуга, но за подобен вид магия трябваше да живееш под милиметровото ниво. Пък и през целия й досегашен живот някой я беше обслужвал. Досадна работа.
Скръсти ръце, за да свали тясната тениска с окото и буквата Q, символизиращи големия квантов суперкомпютър в Рияд — оракула, който бе наела за лично предсказание и чийто отговор струваше по два милиона долара на дума.
Скоро може да станете типични.
„Защо продължавам да мисля за това прорицание? За тази потискаща поличба?
Защото е напомняне колко малки са шансовете ни? За да нямам големи очаквания?“
Квантовото око имаше достъп до милиони версии на самото себе си в алтернативни реалности, или поне така казваха. Никога не лъжеше. Макар че отговорите му можеше да са вбесяващо загадъчни.
Тя свали тениската, метна я в ъгъла и вдигна ръка, но не можеше да направи проста магия за изчезване. Подсъзнанието й я спря. Знаеше, че ще носи тениската и утре. И през следващите дни, докато не разбере защо.
Нощницата беше гладка и прохладна, приятна върху псевдокожата й и почти реална по най-добрия начин. С малко късмет и одобрението на боговете на програмирането този живот можеше да остане поносим през хилядолетията работа и открития. По-добра участ от това да си просто вирус.
Започна да се унася, като цяло доволна от изминалия ден. Беше научила, че човечеството чрез съчетанието от мъдрост, политика, разнообразие, етика, предвидливост и обществено мнение е избрало любопитството пред лесните, но смъртоносни алтернативи. Отдаването на фомитите или на страха. И все пак съдбата, срещу която се бореше човечеството, изглеждаше толкова огромна. Така тежка. Смъртно равновесие с размерите на цяла галактика.
„Знаем, че е имало дълга по-ранна ера на враждуващи машини. Тогава положението също е изглеждало стабилно. Докато внезапно, за един миг според галактическите мащаби, тя приключила. И започнала дългата стерилна пустиня на Кристалната чума. Поредното равновесие.
Но номерът при тези състояния… — сънено си мислеше Лейси — … е в това, че могат да изглеждат стабилни и дори постоянни… докато…
… докато не свършат така внезапно, както са започнали.
Което може да означава… че статистиката няма значение… тъй като е достатъчно…“
Рязко се надигна.
Усещаше бясно биещото си сърце като съвсем истинско.
Оракулът беше казал:
Скоро може да станете типични.
Всеки беше възприел очевидната, мрачната интерпретация на пророчеството — че човечеството най-вероятно ще се присъедини към другите рухнали раси. Че ще бъде поредният типичен провал. Имаше обаче и друго възможно значение. Типичен не в смисъл на характерен, а на своеобразен, дори оригинален.
„Тоест, че положението в галактиката… типичното състояние на разумния живот… може скоро да се промени… и да заприлича на нашето.“
Лейси примигна нагоре в полумрака на спалнята. Таванът и покривът се стопиха като сън и тя зърна Стрелец с безбройните му звезди като прах.
„Да предположим, че намерим истинско лекарство, начин да продължим напред… пътна карта през минното поле на битието… тогава космосът може да се промени отново, да се изпълни с гласове и разнообразие. С приключения и мъдрост. И чрез моята ръка галактиката може отново да оживее.“