В такъв случай трябва ли да прегърнем настъпващата ера, като дефинираме умните машини да бъдат човечни? Да им позволим да минат всички тестове на Тюринг и да спечелят симпатиите ни? Да ги пращаме в училищата си, да ги наемаме на работа, да окуражаваме най-умните да се държат едни други под око в името на цивилизацията, която ги приема по начина, по който ние приемаме поколенията умни хлапета — които след това страдат от същото унижение да приемат още по-умните си наследници? Да им дадем неотменен интерес за запазване на едно човечество, което — по дефиниция — включва както плът, така и силиций?
3) Или някаква комбинация? Представете си бъдеще, в което на симбиозата се гледа като на нещо естествено. Нещо толкова лесно, колкото е носенето на дрехи. Вместо да ни изоставят като тъпи предци, защо да не се превърнат в нас? И ние да се превърнем в тях? В безкрайно много фантастични произведения на подобен вид киборги се гледа като на нещо грозно и отвратително. Резултат много по-лош от дрънчащите му съставни части. Но ако това свързване е единственият начин, по който можем да останем в играта?
Защо да приемаме най-лошото? Може ли да се облагодетелстваме (например със способността моментално да обработваме информация), без да губим онова, което смятаме за най-скъпоценно за нас като човешки същества? Плътта. Естетиката. Интуицията. Индивидуалността. Любовта.
Какво ще получат машините от това сливане? Защо да остават свързани с бавни организми, направени от месо? Замислете се. Бозайниците, после приматите и хоминидите в продължение на последните петдесет милиона години са добавяли слоеве към мозъците си, покривайки подобния на риба малък мозък с последователни пластове мозъчна кора. Прибавяли са нови способности, без да изоставят старите. Логиката не елиминира емоцията. Предвиждането не изключва паметта. Новото и старото работят заедно. Представете си да добавим киберпротези към и без това мощните си мозъци, нещо като нео-неокортекс с огромни, способни на мащабиране възможности за изчисляване, преценяване и възприемане, докато органичните части продължават да вършат важните задачи.
С какво би могло да допринесе доброто старо органично човечество? Какво ще кажете за онази област, в която са добри всички нормални хора? Живите същества го правят от половин милиард години, а хората са го овладели до съвършенство.
Искане. Жадуване. Желание.
Дж. Д. Бернал го нарича най-странното нещо на света. Поставяне на цели и амбиции. Непостижими мечти, за чието постигане подлагаме на изпитание възможностите на всяка сила. Именно то ни закара на Луната две поколения преди да разполагаме с необходимите средства. Именно то е построило Вегас. Чистото, неустоимо желание.
Искането е онова, в което сме най-добри! А машините не са способни да го правят. Но с нас, чрез обединяването им с нас, те ще намерят по-силен копнеж от всичко, което може да се задоволи. Нещо повече, ако това е работата, която ни се възлага — да отговаряме за искането, — как бихме могли да възразим?
Именно в тези нужди и стремежи — в техните трепети и мечти — ще разпознаем нашите усъвършенствани потомци. Дори техните новопоявили се възможности да наподобяват възможностите на боговете.
17.
Повече от един
Върху дървената кутия имаше надпис на френски. Пен Сян Бин успя да го установи, като внимателно почисти малката месингова плочка, след което копира грижливо всяка буква върху чувствителната на допир повърхност на прост обучаващ таблет.
„Открито в Харапа, 1926 — светна преводът на осъвременен пинин. — Обладано от демони. Да се държи на тъмно.“
Естествено, в това нямаше никакъв смисъл. Някогашният собственик на полупрозрачната реликва е бил някой техномагнат и едва ли е бил от суеверните. Мей Лин реагира на предупреждението със страх и уви яйцевидния предмет в черна тъкан, но Бин реши, че всъщност става дума просто за лош превод.
Проблемът най-вероятно бе в таблета — една от техническите дрънкулки, които бяха взели в дома си недалеч от предпазната стена на Нови Шанхай. Първоначално произвеждано масово за бедните деца, очуканото устройство бе служило на стари слабоумни пациенти години наред в приюта Чункин, докато Мей Лин не го взе, когато напусна работа. Евтин и стар, таблетът така и не бе обявен за краден, така че двамата все още можеха да го използват, за да влизат в Световната мрежа на най-рудиментарното ниво на безплатен достъп. Беше достатъчен на двама души без особено образование и с малко интереси извън борбата за оцеляване.