И в същото време се надсмивате над повечето човешки общества, които не споделят възгледите ви! Римляни, перси, инки, китайци и други… които твърдят, че крехката човечност не може да понесе големи промени.
И кой споделя това старо мнение? Мнозинството от собствените ви сънародници!
Е, кое е вярното? Наистина ли хората са достатъчно мъдри, за да се справят с все по-бързите промени? Но ако са наистина мъдри… и искат да намалят темпото… какво означава това?
Означава следното. Ако сте прави относно хората, то мнозинството е право… а вие грешите!
А ако грешите относно хората… тогава как може да сте прави!“
Дори през стената и затворената врата Тор чу смеха на аудиторията — напрегнат и пресилен. Но тя вече знаеше, че Брукман е добър в работата с хората. Пък и повечето от присъстващите бяха израснали с неговите книги, филми и виртуални драматизации. Да си известен все още означаваше много.
„Искам само… да се замислите непредубедено. Ние, човечеството, направихме толкова много грешки само в рамките на един живот. Много от тях бяха дело не на маниакални злодеи, а на мъже и жени, изпълнени с най-добри намерения! Такива като вас.“
Стоящият до вратата андроид се усмихна, когато позна приближаващата Тор. Този беше с дупка, минаваща през гръдния му кош, достатъчно голяма, за да докаже, че вътре в него не е скрит човек. Доста впечатляваща демонстрация. Докато автоматът не й направи бърз „преглед“, който беше на косъм да стане похотлив. Точно като на някой вманиачен на тема секс нетактичен чешит.
„Страхотно — помисли си Тор с онова кътче на ума си, резервирано за подобни неща. — Постигната е поредната цел по пътя към реализма. Още един гигантски скок за техничарите.“
Роботът отвори вратата само колкото Тор да се промъкне вътре, без да смущава публиката. Очилата й минаха във ВР режим и светлосинята лента я поведе уверено през последните няколко метра до ВИП мястото, освободено току-що за нея. Личеше си, че някой е седял допреди малко на него — тапицерията беше все още топла. Имаше широк отпечатък, а сензорите в очилата й дадоха анализ на изпаренията от последното хранене, предимно нишесте. При нужда можеше да открие човека дори само по тези следи, за да му благодари за жеста.
Но не, тук беше Хамиш Брукман, най-сетне в плът и кръв, висок и ъгловат, елегантен и със скъпа прическа. във всяко отношение. Опрял небрежно ръце на катедрата и излъчващ чар дори когато гълчеше домакините си. Тивоскриптът плавно заглъхна, за да отстъпи на произнасяните в реално време думи.
— Вижте, няма да искам от вас да се сдържате в името на всичко свято и тъй нататък. Нека други ви говорят, че поругавате Създателя, като роптаете и критикувате Неговото творение. Това не е моя грижа. Онова, което ме тревожи, е дали след двайсет години ще има човечество, което да продължи да размишлява върху тези неща! Сериозно, защо толкова сте се разбързали? Трябва ли да преобърнем всичко, докато се втурваме във всички посоки едновременно?
Погледна надолу и прехвърли някакви листа — увеличеният образ позволяваше на Тор да прецени, че не ги гледа. Сините му очи си оставаха все така спокойни и уверени. Явно Брукман вече знаеше какво ще каже. При публичните речи, както при музиката, паузата понякога е просто подходяща пунктуация преди следващото гръмко послание.
— Вземете най-арогантната ви фикс идея — продължи той. — Желанието за удължаване на живота! Наричате го как ли не. Нулево стареене. Незаболеваемост. И всичко това се свежда до една и съща егоистична надежда за лично безсмъртие.
Това предизвика аудиторията да реагира. Чу се съскане и сподавени ругатни. Тор нареди на очилата си да вдигнат едно тънко пипалце с мъничък всеобхватен обектив в края, за да огледа публиката. На метър над морето от глави имаше още десетки подобни очи, щръкнали като глухарчета.
— Да не би да улучих някое чувствително място? — Хамиш Брукман се засмя. — Е, спокойно. Тепърва загрявам!
Явно му харесваше ролята на иконоборец… в зала, пълна със самозвани иконоборци. Сроден дух значи? Макар и да не споделя гледната точка на домакините по всеки конкретен въпрос? Подобно иронично наблюдение можеше да вдигне рейтинга на репортажа й.
— Например лесно е да се каже кои от вас, присъстващите тук, вярват във вълшебния еликсир, наречен ограничаване на калориите. Вярно, изследванията показват, че една сериозно ограничена, но пълноценна диета може да доведе до по-дълъг живот у бактериите, плодните пчели и дори у мишките. И да, да сме слаби и във форма е добре за нас. Помага да доживеем до нормалните осемдесет и нагоре. Но някои от седящите до вас, които приличат на ходещи скелети, гълтат хапчета за затъпяване на глада и се въздържат от секс… тези хора изглеждат ли ви здрави? Дали наистина се наслаждават на допълнителните години живот? Всъщност спечелват ли ги изобщо? Допълнителните години, искам да кажа. Уви, съжалявам да ви го съобщя, приятели, но този експеримент вече е провеждан! През последните четири хилядолетия в стотици култури е имало хиляди манастири, в които монаси аскети са живеели на сурова диета. Няма как някои от тях да не са се натъкнали на нещо толкова просто и ясно като нискокалорично безсмъртие! Би трябвало да забележим двестагодишни монаси, скитащи из провинцията, не мислите ли?