„Не смяташ да пазиш тази тайна вечно, без значение какво ще направим. Без значение какво ще предложим.
Наумил си нещо по-голямо. Нещо много повече от съсипването на кариерата на някакъв законодател от Племенните щати.
Смяташ да бъдеш чут.
Смяташ да спасиш света.“
Хамиш познаваше този тип хора. Планетата всъщност бе пълна почти до преливане с искрени хора, фанатично решени да я спасят, макар и да имаха дълбоки разногласия по въпроса как да се постигне това. И да, собствената му кауза — да защити Земята от кандидат-спасителите й — също попадаше в тази категория!
Можеше честно да признае тази ирония. Дори когато тя го принуждаваше да тръгне по неприятни пътища.
— Е, докторе, явно имате график, по който да разкриете онова, което ви е известно. Няма да ви притискам да го изпреварвате, макар да очаквам в скоро време да поговорим отново.
„Веднага щом имаме възможност да анализираме записа, да потърсим в думите ти скрит смисъл и да проверим и най-малката подробност за потенциална слабост.“
— Както и да е — продължи Хамиш. — Почти е време за онази прословута пресконференция от Вашингтон и Хавана за предмета от космоса. Искате ли да поръчаме храна, напитки и пикселви и да я гледаме тук? Кой знае? Положението на цялата планета може да се промени. Много от сегашните ни конфликти може да се окажат безсмислени.
Естествено, Бетсби се съгласи да остане. Дори онези, които са наясно с влиянието на знаменитостите, трудно могат да му устоят. Така сладко-киселата ирония стана още по-голяма. Хамиш се радваше, че може да сподели предстоящия исторически момент с един вид сродна душа… и изпита болка от жестокостта на съдбата.
Особено заради начина, по който тя понякога го принуждаваше да защити онези, които презира, като унищожи някого, когото харесва.
„Геоинженерството“ е една от най-старите дейности на човечеството — промяната на някаква особеност на планетата Земя. Нашите вечно незадоволени прародители са се стремили да променят средата около себе си. Колиби и пещи са прогонили студа. Горите са отстъпвали пред градините. Напояването довело някои райони до разцвет, след което отравянето им със сол ги превърнало в пустини. Дигите променили цели водни басейни, измествайки тежестта по сеизмични разломи. Добивът на гориво и руди преобразил цели планински вериги и въздуха, който дишаме.
Според една преценка сме трансформирали няколкостотин кубични километра изкопаеми горива в два кубични километра човешки същества. Това е може би най-голямото инженерно постижение на всички времена. А науката ни позволи да направим още едно уникално нещо. Със способността да забелязваме ние започнахме да си задаваме въпрос, върху който могат да размишляват единствено разтревожени млади богове:
„Можем ли да направим нещо за това? Да поправим пораженията? Да променим нещата към по-добро?“ От постепенно и несъзнателно геоинженерството се превърна в обект на теории и експерименти, дебати и политика.
Да предположим, че вкараме огромни количества въглероден двуокис в дълбоките солени пластове и по този начин забавим за известно време глобалното затопляне. Ами ако газът бъде изхвърлен обратно? Вземете катастрофата с езерото Ниос. А дори да си остане там долу, примитивните бактерии намират убежище именно на подобни места отпреди половин милиард години, когато кислородът е преобразил атмосферата на планетата. Как ще реагират те на внезапно вкарване на въглероден двуокис, използван от тях за производство на метан и сероводород? А ако тези газове се освободят…?
Други предлагат да издигнем над Земята огромни навеси, които да намалят достатъчно слънчевата светлина. Или да изхвърлим в стратосферата аерозоли, за да увеличим отражението и така да охладим планетата. Някои се страхуват от непредвидени осцилации, които могат да излязат от контрол. Други напомнят, че серните газове може да са причина за Пермското измиране — най-масовата смърт, на която е била свидетел Земята.
Дори най-екологичните идеи имат своите критици. Облагородяването на огромни „пустинни“ участъци от океана може да изглежда единствено печелившо начинание, което ще разшири хранителната верига, ще спомогне за развитието на риболова и в същото време ще погълне въглерод от атмосферата. Грубите опити с желязна прах предизвикаха проблеми. Но не можем ли да използваме приливната енергия, за да раздвижим дъното на океана точно по начина, по който го правят теченията?