— Аз… ще ми трябва…
— Плащането е уредено — незабавно отстъпи пингвиноидът. — Ще започнем с бонус колкото десет годишни дохода, само за споразумяване, последван от заплата от хиляда нови хонконгски долара месечно. Може би повече при добри резултати. Много повече.
Това бяха достойни за принц суми, но Бин се намръщи и машината сякаш прочете мислите му.
— Личи си, че си по-загрижен за други неща. Например дали можеш да ни се довериш.
Бин отвърна с нервно кимане. Пингвинът се опита да свие рамене.
— Както сигурно си се досетил, току-що предложената сума е незначителна за собствениците ми, така че нямам причина да лъжа. Трябва обаче да решиш. Още сега.
В гласа му отново се долови заплашителна нотка. Бин обаче се поколеба.
— Ще взема някои неща за бебето — решително заяви Мей Лин. — Можем да оставим другото. Всичко.
Пингвиноидът я спря.
— Със съжаление трябва да ви уведомя, че съпругата и детето не могат да дойдат. Прекалено е опасно. Няма подходящи условия и те ще ни забавят. — Бин понечи да възрази и механичната птица вдигна едното си късо крило. — Но ти няма да ги оставиш да гладуват. Ще ти дам част от бонуса сега, във форма, която могат да използват.
Бин примигна и зяпна, когато машината приклекна, затвори очи и се напъна, сякаш…
Пингвиноидът изпъшка, отстъпи назад и всички видяха на масата малко топче.
— Парите са достъпни за използване навсякъде в града. Както казах, макар за вас да е голяма, сумата е твърде незначителна за собствениците ми, за да си правят труда да лъжат.
— Не това ме притеснява — каза Мей Лин, макар да не пропусна да грабне топчето. Гласът й бе прегракнал от страх, тя притискаше Сяо Ен към гърдите си, но изражението й бе студено и прагматично. — Твоите господари могат да решат, че е неудобно да оставят свидетели. Ако вземете камъка, няма ли да е по-добре, ако никой не знае за това? След като… Сян Бин замине с теб… може да ми остава и по-малко от час живот.
„Това и през ум не ми мина“ — помисли Бин, стисна зъби и направи крачка към масата.
— Отвори таблета си — рязко нареди птицата, вече без никакви любезности. — Бързо! И изречи имената ви на глас.
Бин побърза да активира малкото мрежово устройство. Беше предназначено за деца от предучилищна възраст, но не можеха да си позволят нещо повече. Връзката им бе минимална, до безплатното общо ниво, но въпреки това, когато произнесе думите, на малкия екран се появи ново съобщение. На него се виждаше лицето му… и лицето на Мей Лин… и камъкът-свят… както и няколко десетки знака, описващи някакво споразумение.
— Жена ти знае не повече от онова, което вече е публикувано — а то е достатъчно малко. Противниците ни не могат да изтръгнат от нея нищо повече, така че ние нямаме причина да я караме да мълчи. Същото се отнася и за другите. Това достатъчно ли е?
Когато двамата кимнаха, машината продължи забързано:
— Добре. Само че с това уверение направих положението ни още по-сериозно. През следващите няколко минути и часове ще научат и много други страни, които също ще се задействат. Така че избирай, Пен Сян Бин. Моментално! Ако не вземеш камъка, ще експлодирам след двайсет секунди, за да не позволя на другите да се доберат до него. Така че се съгласявай или бягай! Шестнайсет… петнайсет… четиринайсет…
— Идвам!
Бин грабна един сак и пъхна сияещия овоид вътре. От докосването му камъкът-свят заблестя за момент по-ярко, след което сякаш се отказа и потъмня. Бин напъха вътре и малко парцали и метна сака през рамо. Пингвиноидът вече беше при входа на малкия навес. Бин се обърна…
… и Мей Лин вдигна сина им — единственото, за което ги беше грижа повече, отколкото един за друг.
— Успех — каза той и погали момченцето по главата.
— Оцелей, съпруже — нареди му тя в отговор. Проблесналата сълза в окото й го изненада и стопли едновременно, много повече от всякакви думи. Бин прие заповедта със забързан поклон, излезе и последва робота към залязващото слънце.
Когато стигнаха площадката на голямото стълбище, превърната от Бин във вътрешен кей, пингвинът отвори корема си. В кухината вътре имаше някакъв предмет.
— Вземи го.
Беше миниатюрно дихателно устройство — мундщук с мъничка изолирана капсула със силно сгъстен въздух. Имаше дори подобни на желе водни очила. Контрабандистът Куан Лу имаше по-обемист модел. Бин извади устройството от кухината, а роботът я затвори и се заклатушка към ръба над мръсната вода на Хуанпу.