Например те се редуваха да издават сложни звуци, като се споглеждаха или сочеха с носове… все едно разговаряха. И можеше да се закълне, че от време на време сочат към него. Може би дори се шегуваха за негова сметка.
Естествено, това можеше и да е илюзия: може би сътресението още си казваше думата — както и излишъкът на въображение. След цяло столетие преувеличения и лъжливи нагласи учените все пак най-сетне бяха определили степента на интелигентност на делфините Tursiops truncatus. Наистина бяха много умни, горе-долу колкото шимпанзе, с някакви начални лингвистични умения — и бяха майстори на общуването със звук под вода. Но също така беше доказано, че не притежават истинска реч. Не можеха да се сравняват дори с двегодишно дете.
И въпреки това, докато гледаше как майка делфин и малкото й гонят голям октопод до леговището му в скалите, Хакер усети с импланта в челюстта си как двамата сякаш разговарят. Въпросителното цвъртене на малкото се редуваше с бавните повторения на майката. Хакер бе сигурен, че една конкретна комбинация звуци означава „октопод“.
От време на време някой от делфините насочваше изпъкналото си чело към Хакер и имплантът внезапно започваше да трепти като полудял, а зъбите му да тракат. Звучеше почти като кода, с който пилоти като него общуваха с капсулите си, след като им запушеха ушите за полета. Поради липса на друга работа Хакер се съсредоточи върху вибрациите в челюстта си. „Нормалният ни слух не е пригоден за този свят — осъзна той. — Само размазва нещата.“
Всичко беше много интересно и несъмнено щеше да се получи страхотна история, след като го спасят. Но когато мозъкът му се поизбистри, Хакер започна да си задава въпроси.
„Приближавам ли сушата?
Тези делфини никога ли не огладняват?“
Получи отговора след около час.
От изток пристигна голям делфин, здравата оплетен в нещо. Отначало Хакер си помисли, че са водорасли, но после разпозна рибарска мрежа, която се увиваше около цялата задна част на тялото му, чак до опашката. Гледката породи у Хакер необичайно чувство — съжаление, съчетано с чувство за вина заради човешката небрежност, причинила такива неприятности на горкото животно.
Той извади ножа от канията и заплува към жертвата с намерението да я освободи. Намеси се обаче друг делфин, който му препречи пътя.
— Просто се опитвам да му помогна! — започна Хакер…
… и зяпна, когато другите делфини приближиха новодошлия и хванаха края на мрежата. След което я задърпаха, а „жертвата“ започна да се върти. Мрежата се размота плавно, без изобщо да се заплете, разтегна се на почти двайсет метра и големият делфин се оказа свободен и поне наглед непокътнат.
Останалите от стадото се стекоха около мрежата, захапаха краищата й и я разпънаха, а няколко от по-младите бързо се отдалечиха. Хакер загледа изумено как описаха широка дъга зад един рибен пасаж, който пасеше кротко над близките корали. Младите китоподобни се стрелнаха към сребристото множество (май някакъв вид кефал), което се развълнува… и се насочи право към мрежата.
„Гоначи! — помисли Хакер. Беше чел за тази ловна техника. — Подкарват цялото ято към мрежата! Но как успяват…“
Загледа като омагьосан как всички делфини се раздвижиха с онази съгласуваност, която може да се постигне единствено с опит. Едни гонеха рибата, а други държаха мрежата, докато близо четвърт от кефалите не се замятаха в нея.
Дойде време за глътка въздух в буквалния смисъл и делфините заизлизаха един след друг на повърхността. След като поемеше въздух, всеки се приближаваше до мрежата, ловко пъхаше тясната си муцуна между конците и грабваше вкусна хапка. Това продължи доста време. Делфините се редуваха — дишане, ядене, държане на мрежата…
… докато не се заситиха и на първо място излезе играта. Трима младоци започнаха да си подхвърлят някаква нещастна риба. Други двама заораха по тинестото дъно явно просто за да тормозят дънните обитатели. Междувременно по-възрастните се заеха внимателно да опънат мрежата и да я увият отново около донеслия я доброволец, който след това отново се понесе на изток, явно необременен от товара си.
„Мътните да ме вземат!“ — помисли Хакер.