— … дори това ни оставя затрупани със загадки! Можем само да се надяваме, че Комисията по артефакта ще преодолее всички лингвистични бариери. Особено сега, когато ученоглавците най-сетне ще ме допуснат… и вас, разбира се, мадам… достатъчно близо, за да задаваме въпроси!
— И какво би трябвало да попитаме най-напред, професоре?
— О, има толкова много неща. Например самото съществуване на Артефакта тук, на Земята, доказва… тъй де… че междузвездното пътуване е възможно!
„Стига, разбира се, да не е фалшификат“ — помисли си Лейси и си отбеляза, че Профноо все още не е споменал истински въпрос.
— Така е, все още не сме научили как обектът е преминал огромната пустош между звездите. Но от самия факт, че съществува в чисто кристално състояние, твърд и як, залагам главата си, че методът на задвижване не е бил от нежните! Може би е бил изстрелян от някакво страховито оръдие-ускорител, за да достигне почти светлинни скорости. Или пък малките му размери са позволили преминаването му през изкуствено създадена червеева дупка, изискваща енергията на свръхнова! Направих някои основни изчисления…
— Професоре. Моля ви. Можете ли да се придържате към темата?
— А, да. Поканата. — Той кимна. — Изтърпете ме, мадам Доналдсън-Сандър, ще стигна и до това! Защото, разбирате ли, дори възможността за междузвездно пътуване се отричаше осемдесет години от култа СЕТИ. Когато тяхната програма на почитане на небето не откри нищо, измъдриха същото извинение: „Само още малко време.“ С търпение — и с още по-ново и скъпо оборудване — в крайна сметка ще намерим иглата в купата сено… онази стара мъдра раса, на която се надяват!
Лейси неволно се увлече от думите му. Ноозон беше натрупал милионите си от дребните плащания на хората, които се включваха да гледат несвързаните му екстравагантни обяснения. Макар че някои просто харесваха подобните му на змии плитки, които се гърчеха и бълваха облаци съмнителен разноцветен пушек.
— Уви, междузвездното пътуване променя всичко. Ако развита звездна цивилизация може да пътува и да колонизира, то иглите ще правят копия на себе си. Колониите ще изпращат собствени експедиции и така ще се разпространяват и ще изпълват купата! Ние обаче не видяхме прочутите Други. Нито пък някакви огромни инженерни проекти, които ние бихме построили някой ден, ако се превърнем в наистина дръзка и успешна цивилизация. Задвижвани с антиматерия космически кораби, огро-о-омни слънчеви колектори, Дайсънови сфери и Кардашови работилници, обхващащи множество звездни системи, и всичко това видимо…
Профноо спря и шумно си пое въздух.
— И става още по-лошо! На самата Земя би трябвало да има следи, ако посетителите са си пуснали водата в тоалетната или са изхвърлили бутилка кока-кола през палеозойската ера. Та геолозите и палеобиолозите щяха да видят в скалите ни самото раздвижване при пристигането на извънземни бактерии! Не е ли така? Не. Нещо не е наред със старата логика на СЕТИ. Докато не се появи този чуден Галактически артефакт. И сега…
Той вдигна пръст и една мислено активирана плитка също се раздвижи.
— Сега става ясно, че животът е сравнително често срещан, че разумният живот с развити технологии не е рядкост, че някаква форма на междузвездно пътуване наистина е възможна и че…
Лейси вдигна ръка, за да го прекъсне, и четирите пръста и четирите плитки останаха щръкнали във въздуха.
Яхтата, с която пътуваха от Чарлстън към Вашингтон, вече се движеше бързо нагоре по Потомак. Скоро щяха да минат покрай площадката за цепелини и Мемориала на Ужасния ден, за да хвърлят котва при Изследователската лаборатория на Военноморските сили. Лейси нямаше нищо против да пътува по този начин. Оборудването на яхтата й осигуряваше постоянна връзка със спасителните екипи, които издирваха сина й. Но вече бе време да приключва с това.
— Добре. Да предположим, че съществува някаква Галактическа федерация и че сме поканени да влезем в нея. Това не противоречи ли на всичко, което описахте току-що? Особено на идеята за пустия космос, който наблюдаваме до този момент?
— Така изглежда, мадам. — Профноо кимна и халките на ушите му и плитките задрънчаха. — И къде е застъпването в концептуалното пространство? Между предишното потискащо впечатление за липсата на разум и честотата му, на която сме свидетели сега?