— Изглежда, че корабът тук ще свърши своите дни — обади се младежът.
Още няколко вълни една подир друга заливаха кораба със страшна сила, като носеха със себе си и пясък, но корабът не се помръдваше.
— Каменна глава — каза малкият Флок. — Мъртви ли сме?
— Струва ми се, че съм още жив.
— Засега…
— Също и за по-късно, надявам се. Заседнали сме върху едни скали и корабът не ще се помръдне.
— В такъв случай ние ще го напуснем.
— Ти си луд! Ще трябва да почакаме малко и едва по-късно ще напуснем кораба, както можем.
Той се покачи по стълбата и като подаде глава навън през отвора на палубата, нададе вик от ужас.
Никой, колкото и смел да бъде той, не би могъл да се придвижи напред.
XV. Акулите
Едно страшно зрелище се откри пред младия шегобиец. Цялата куверта бе покрита от телата на кръвожадни големи акули, които бяха подушили кръвта на убитите животни и бяха наводнили палубата.
— Видя ли, малки Флок? — запита Каменна глава.
— Ох, сърцето ми престана да бие.
— От толкова малко ли се изплаши? Нали имаме още куршуми, ще се отървем от тези проклетници. Донесете пушките и ти, малки Флок, кажи ми, виждал ли си друг път подобна гледка?
— Никога!
— А ти, Хулбрик?
— И аз не съм виждал, патре!
— Даже и аз не съм виждал никога досега. Може би моят дядо е видял някога през дългите си пътувания.
— Не ти ли е разправял?
— Бях твърде малък, за да го разбера, а и бях много зает да гледам историческата лула.
Десет-дванадесет акули продължаваха да скачат по дърветата и по стените. Палубата приличаше на касапница с разлятата по нея кръв, която беше привлякла водните чудовища.
Хулбрик като добър стрелец започна да стреля върху акулите, като ги караше да подскачат смъртно ранени.
— Малки Флок — каза капитанът. — Помогни на Хулбрик и очистете палубата от неканените гости.
Докато Хулбрик и младежът стреляха, Каменна глава разглеждаше океана и търсеше в огромните вълни тримачтника.
— Нищо не се вижда — извика той, вдигнал юмрук. — Нещастният кораб успя да изчезне.
— Дали и те са се разбили в скалите? Какво ли е станало с русата мис? — запита с безпокойство малкият Флок.
— Кой може да знае какво е станало с тях? Може само да се предполага, тъй като тримачтникът е здрав кораб, може би е устоял на бурята — отговори Каменна глава. — Сега трябва да помислим за нашето положение. — И обръщайки се към Хулбрик, добави: — Е, Хулбрик, моето момче, както си уморен, не ще бъде зле да има бутилка бира.
— Тъй е, патре, обаче няма — отвърна германецът.
— Но аз мога да ти предложа прекрасна лула, въпреки че е малко осакатена. Искаш ли да запушиш?
Хулбрик пое лулата и самодоволно се усмихна.
— Хулбрик — каза младият шегобиец, — внимавай да не повредиш лулата от дядото на Каменна глава, донесена от не знам кои си далечни страни.
— Донесена от Азия, малко магаре — поясни капитанът.
— Може с нея да е пушил някой принц.
— Сигурно. Но какво знаеш ти за Турция!
— Моят дядо е умрял в Турция и това е достатъчно.
— Добре, нека тъй да бъде. А сега дай ми твоята карабина, защото ми омръзна да гледам как вие убивате акулите, а аз не вземам участие в тази битка.
— Защо ти е на теб пушка? Ти би могъл да излезеш срещу неприятеля, въоръжен само със секира. Твоят дядо в такъв случай не би си послужил с карабина — подразни го младежът.
— Да не би да мислиш, че се страхувам? — запита ядосано Каменна глава. — Не една акула съм убил през дългите си пътешествия! Бретонците от Батц не се страхуват от нищо!
Той върна пушката на малкия Флок и се отправи смело към едната акула, която беше останала на палубата.
— Патре, луд ли си? — запита го Хулбрик.
— Остави го. Лулата на дядо му го е побъркала — добави младият бретонец.
Каменна глава не обърна внимание на забележките им. Доближи се до животното и му нанесе решителен удар по черепа. Животното изрева от болка и се отпусна в собствената си кръв.
— Какво ще кажеш, малки Флок? — запита той, гледайки нагоре и стискайки още в ръката си окървавената секира.
— Та ти уби едно умряло животно — отговори малкият Флок.
— Ах, лъжецо!… Защо ти тогава не посмя да слезеш?
— Не си струва труда, приятелю!
— Ти си лош бретонец, но какво да те правя. Хайде, сега палубата е очистена и вие можете да дойдете без страх.
— За да вечеряме ли? — запита вечно гладният Хулбрик.
— Ако намерим нещо за ядене!
Флок и Хулбрик се приближиха по окървавената палуба.
— На лов за храна! — извика старият бретонец. — Надявам се, че няма да бъдем изненадани от някой ягуар или от някоя сива мечка, скрити някъде из кораба. Въпреки всичко, за всеки случай, вземете си пушките!