В този момент чу пред себе си:
— Кой си ти?
Двама моряци със запалени фенери се приближаваха към него. Той забрави за паролата и че е в английска униформа и хукна да бяга. Двамата моряци бяха обаче по-млади от него и по-бързи. Настигнаха го и му извикаха:
— Предай се!
— Но аз съм войник! — отвърна той.
— Тогава спри се!
Да се спре — това значи отново да бъде в ръцете на маркиза, който няма да му прости. Да умре сега, когато чува гласа на „Гръмотевица“, о, не, той не иска. Извади ножа си. Двамата моряци се приближиха до него и се провикнаха:
— Предай се или ще те убием!
— Да се предам? Един бретонец? Никога! — И той размаха ножа си, започна страшна битка. Двамата моряци паднаха окървавени, като не преставаха да викат:
— Хванете предателя! Хванете предателя!
Каменна глава нямаше време за губене. Към тях започнаха да тичат от разни страни моряци. Той се промъкна през едно прозорче и скочи във водата. Последваха два гърмежа от два пистолета.
XVIII. „Гръмотевица“
Сега ще разберем, че този дяволски бретонец беше роден под щастлива звезда и че смъртта не го искаше още. Като избегна куршумите от двата пистолета, той се гмурна в океана и изчезна под водата, докато от кораба продължаваха да стрелят. Остана една минута неподвижен под водата. После, използвайки две вълни, започна да плува под вода, като излизаше на повърхността само да си поеме въздух. От кораба продължаваха да го обстрелват. При едно показване над водата, за да си напълни дробовете с въздух, той видя лодка. Съзирайки тази нова опасност, той заплува бързо към скалите, които се издигаха успоредно на брега и тъмните им очертания едва се забелязваха в нощта. Достигна ги и се спря под една много издадена в морето скала. Остана известно време, без да се помръдне, под скалата, но изведнъж, о, ужас! Нещо меко и студено се допря до него. Каменна глава предпочете тази нова опасност пред другата — да се изложи на куршумите на англичаните. Той не изгуби присъствие на духа. Пое въздух и пак бързо се гмурна под водата. Извади ножа си, с който не се разделяше, и нанесе страшен удар на животното. В тъмнината нищо не се виждаше, но Каменна глава усети, че тялото се отделя от него постепенно.
— Кълна се в камбаните на Батц! — мърмореше си Каменна глава. — Това беше морският дявол. Само той ми липсваше сега.
Като се отърва от чудовището, той се показа под скалата и погледна към тримачтника. Оттам бяха престанали да гърмят. Лодката беше се върнала към кораба, за да прибере хората, които бяха останали на брега. Други лодки сновяха между кораба и земята и пренасяха моряци и войници.
Каменна глава, като видя, че пътят е свободен и че англичаните навярно са го помислили за умрял, започна да плува покрай брега. Скоро достигна до мястото, където се намираше затворникът, внимателно пазен от Хулбрик и от Флок.
— Чухте ли? — запита капитанът, като спря запъхтян при тях.
— Да, чухме канонада.
— От кого мислите, че е тази канонада?
— От твоя голям и любим топ — отговори младежът.
— Тогава да побързаме да се качим в лодката и да настигнем „Гръмотевица“, докато не се е отдалечила. Защото ако не я настигнем, тримачтникът и този път ще ни избяга.
— Подпали ли този проклет кораб?
— Изненадаха ме точно когато подпалвах една купчина дърва.
— Много се страхувахме за теб.
— Имали сте право. Преживях неприятни минути. Но за това друг път ще говорим. Сега да се качим на лодката и да видим какво ще стане.
— А този човек? — запита Флок, като посочи вързания английски моряк.
— Ще го оставим завързан. Сега не можем да го освободим, защото от тримачтника веднага ще ни заловят. Да тръгваме.
Взеха двете пушки и тръгнаха към лодката, без да се страхуват от тримачтника, чиито моряци бяха заети с приготовления за скорошното им отпътуване. Маркизът бързаше да тръгне, страхувайки се да не бъде изненадан от този тайнствен кораб, който може би беше американски, но се страхуваше и от изненадите на голямата гора.
В далечината се чуваха виковете на завързания англичанин. Те долитаха до ушите на тримата корабокрушенци, които бързо се приближаваха към своята лодка. Виковете бяха силни като крясъка на червените маймуни, обаче пътниците не им обръщаха внимание, като вярваха, че са се отдалечили достатъчно.
Бяха близо вече до мястото, дето бяха завързали лодката, когато Каменна глава изведнъж легна на земята и долепи ухо до нея.
— Там, в храсталака, да се скрием! Бързо! — извика той.
Тримата влязоха в едни високи и гъсти храсталаци, които напълно ги скриха.
— Защо се крием? — запита младежът.
— Ослушай се добре: не ти ли се струва, че много хора минават през гората?