Корсарят побледня, после силна червенина изби по страните му.
— Изпратен си от Мари? — каза той с треперещ от вълнение глас. — Но жива ли е още тя?
— Да, сър, и ако ми позволите; ще ви кажа — тя винаги и само за вас мисли.
— Какво иска? Да я спася от маркиза ли, който я държи като робиня?
— Да, сър, и то колкото се може по-скоро. Маркизът се отправи към Ню Йорк, където веднага ще се ожени за мис Уентуърд.
— Но ще може ли тримачтникът, който е тъй много повреден, да достигне Ню Йорк? — запита господин Хауърд.
— Не, но когато тримачтникът не ще може да плава повече, ще направят сал и по такъв начин ще стигнат до Ню Йорк.
— Господин Хауърд, какво ще ме посъветвате да направя? — запита сър Уилям, който беше изпаднал в силно вълнение.
— Да приготвим и ние един сал и да подгоним англичаните, като пресечем Атлантика.
— Със сал ли?
— Сигурно. Надявам се, че ще направим великолепно пътуване, коменданте.
— Бедният ми кораб! — въздъхна корсарят. — Ако беше устоял още малко на английските удари, сега Мари щеше да бъде в прегръдките ми!… Но да не се отчайваме. Въпреки че Ню Йорк не е близо, там се бие генерал Вашингтон, който устоява на ударите на адмиралите Хоув и Клинтън. Каменна глава! — извика той.
Старият бретонец веднага се доближи, последван от своята неразделна сянка, малкия Флок.
— От остатъците на кораба би ли могло да се направи един сал, който да побере всички ни?
— Ще се опитаме да го направим и да продължим нашето кръстосване на океана преди полунощ.
Всички моряци започнаха усилено да майсторят сала. Денят измина в усилена работа и напрежение. Черни сенки се проточиха по скалите. Върху палубата на „Гръмотевица“ бяха натрупани купища от трески, части от мачти, от мостчета, от врати и от какво ли не още. Бяха запалили няколко факли, противно на мнението на Каменна глава, който не забравяше индианците. А за тях тези светлини биха послужили за прицел. Вече салът беше започнал да се оформя и работата кипеше, когато от мястото, където преди беше английският лагер, се чуха няколко остри изсвирвания, които приличаха на сигнали.
— Ето това, от което се страхувах! — извика Каменна глава. — Всички на борда! Ще трябва да гърмим с топовете, тъй като картечниците ни са наводнени.
Корсарят, който се беше навечерял, заедно с господин Хауърд, се яви на палубата.
— О, това са индианските флейти, оповестяващи началото на война — извика ядосано корсарят. — Аз ги познавам много добре. Те сигурно са съюзници на моя брат?
— Аз мисля противното, коменданте — намеси се Каменна глава. — Тези хора искаха да нападнат английския лагер, обаче нашето нещастие ни доведе тук… Малки Флок, да отидем при нашия топ.
В това време много човешки сенки слизаха към морето. Нямаше съмнение, че тези индианци бяха същите, които двамата бретонци и Хулбрик бяха видели да пресичат гората преди двадесет и четири часа.
Хората от кораба, щом видяха индианците, веднага се приготвиха да ги обстрелват.
— Оставете ги да се приближат — извика корсарят? — Добре се мерете и не хабете куршумите!
Каменна глава се готвеше да гръмне, когато един висок индианец излезе напред и каза на развален английски език:
— Бели хора, пуснете ни да влезем във вашата плаваща къща.
— Кой си ти? — запита сър Уилям.
— Аз съм Големият Мато, великият вожд на племето Окекобе.
— Върви кажи на твоето племе, че белите хора познават много добре вашата жестокост. И за да се върнеш по-бързо, ето ти моят малък подарък.
Сър Уилям извади пистолета си и гръмна.
Човекът падна на земята, като нададе бойния вик на племето си: „Окраа!“ Повече от сто гласа му отговориха и тълпи индианци се приближиха към кораба.
— Твой ред е, Каменна глава! — извика корсарят, който нямаше доверие в никой друг, освен в своя бретонец.
— Веднага! — отговори капитанът, като започна да гърми.
Моряците го последваха. Индианците, които бяха готови да се нахвърлят върху кораба, при тези гърмежи се спряха за малко. Корсарите не преставаха да гърмят. Снаряди летяха и осветяваха тъмната нощ и неприятеля, който даваше големи жертви. След десет минути ожесточен бой индианците, които бяха все още многобройни, започнаха да отстъпват навътре в гората. Каменна глава и другите артилеристи, като видяха, че индианците бягат, изгърмяха още няколко пъти, за да всеят ужас у бягащите. Няколко индианци бяха успели да се заловят за кораба и се мъчеха да се покатерят на палубата. Тях ги убиха моряците с прикладите на пушките си и ги хвърлиха във водата.
Победата, поне за момента, беше пълна и моряците можеха отново да започнат работата около построяването на сала.