XX. С два сала през Атлантика
Корсарят и господин Хауърд прегледаха палубата, да не би да е останал някой индианец, а моряците се заловиха отново за работа. Оставаше още малко салът да бъде готов. Каменна глава стоеше зад своя топ, за да ги запази от индианците, които може би пак щяха да се появят. И не се беше излъгал.
Едва бяха захванали своята работа и стрели долетяха от разни посоки. Докато стрелите хвърчаха над работещите, Каменна глава гърмеше със своя топ. Изведнъж в далечината се чуха седем-осем топовни гърмежа. Корсарят и господин Хауърд се покачиха на наблюдателницата.
— Кой ли гърми? — запита първият.
— Дали и там стрелят също по индианци?
Каменна глава, който пълнеше отново топа, отговори, като се намръщи:
— Коменданте, аз мисля, че тези гърмежи не означават нищо хубаво за нас. Сигурно тримачтникът е забелязал някой английски кораб и му сигнализира.
— Същото предполагам и аз — отговори господин Хауърд.
— Това значи, че моят брат все още има късмет — каза сър Уилям с въздишка.
— Тихо, господа — прошепна бретонецът.
Той постави отворените си длани зад ушите и се ослуша.
— Вече не се чува никакъв гърмеж. Сигурно екипажът на тримачтника се е качил върху сала и се отдалечава.
— Е, тогава да побързаме да отплаваме и ние — каза корсарят. — Където ги стигнем, ще ги атакуваме.
Въпреки атаката на индианците, салът беше готов и бе много здрав. Дълъг тридесет метра и широк десет метра. Снабден с една мачта, на която бързо поставиха платното. Имаше дълго кормило във формата на гребло. Натовариха всички провизии, всички оръдия и много прибори. Теглен със здрави въжета, салът бавно се плъзна от палубата във водата. Корсарят беше започнал да дава заповеди за новото отплаване, когато индианците отново ги нападнаха. Те като че се бяха заклели да не оставят нито един бял да си замине. Малкият Флок и другите артилеристи даваха залп след залп, като пробиваха човешките тела.
Каменна глава не беше вече зад своя топ. Той управляваше сала. Тридесет-четиридесет гребци го тласкаха напред. Бяха изминали петдесет метра, когато се видяха обкръжени от много тълпи плуващи индианци, които още не се бяха отказали от сражението. Тъй като големите топове бяха останали на разнебитения кораб „Гръмотевица“, то корсарите бяха заплашени от голяма опасност.
— Оставете карабините и извадете сабите! — изкомандва сър Уилям.
Битката стана много ожесточена. Индианците, въпреки че падаха на дузини по сала и изчезваха под водата, не се плашеха, а все по-яростно нападаха. Изведнъж обаче тези, които плуваха около сала, започнаха да се връщат бързо към брега.
— На какво ли се дължи тоя страх? — запита корсарят. — Не се надявах на такова щастие.
— Погледнете, сър Уилям — каза господин Хауърд, като му показа едни светещи точки, които правеха зигзаг.
— А, акули! — извика баронът. — В този момент те са благословени.
Една дузина акули се приближаваше до сала. Те разгониха индианците и разкъсаха немалко от тях.
Корсарят и Каменна глава се питаха какви ли опасности е преживял и екипажът на тримачтника. Изведнъж силен трясък разтърси въздуха.
— „Гръмотевица“ експлодира!
— Не ще видим вече моя кораб, от всички възхваляван! — прибави корсарят, хълцайки.
Салът продължи да се движи напред, тласкан от лек ветрец. Опасност от индианците вече нямаше. Няколко акули продължаваха да придружават сала, но от тях корсарите не се плашеха. Плаваха известно време. Корсарят и някои от моряците бяха полегнали да си починат. При една извивка на брега пред смаяните моряци се появи черна маса. Двамата бретонци скочиха на крака, викайки:
— Тримачтникът! Тримачтникът!
При този вик всички корсари се събудиха и се затичаха за оръжието си, страхувайки се от някоя нова изненада. Всички гледаха този противник, който вече не можеше да плава. Снарядите, изстреляни от военния кораб, го бяха надупчили на няколко места, през които сега навлизаше вода.
— Най-после! — извика корсарят. — Сега силите ни са равни, мой мили маркизе!
Едва беше издал заповед да го доближат, когато една човешка фигура се изправи на борда и започна да им маха с ръка.
— Човек! — извика господин Хауърд.
— Кой може да бъде и защо е останал самичък на борда?
— Скочи във водата и ела при нас — извика му корсарят.
Мъжът се хвърли във водата и с няколко замаха стигна до сала.
— Ти?! — извика учуден капитанът, когато го видя. — Не си ли ти англичанинът, когато завързахме и оставихме в гората?
— Да — отговори войникът, стискайки юмруци.