По едно време човекът-лисица подскочи.
— Хей! — извика той. — Трябва да отидем и да присъстваме на събранието на комитета!
Модиун се изправи заедно с останалите. Донякъде беше обезкуражен, но не чак толкова много. Тяхното неочаквано (а всъщност съвсем закономерно) намерение, навярно щеше да сложи край на плановете му да заживее в една квартира с Руузб. Не му беше хрумнала подобна идея, макар че трябваше предварително да се досети — следобеда те щяха да присъстват на събранието.
Всъщност, не в това се криеше истинският проблем. Пред него стоеше задачата да си намери квартира и той трябваше на всяка цена да я разреши.
Модиун се запъти към най-близката врата, след него другите го последваха. Помисли си: „Когато отидат на събранието на комитета, ще се опитам да се справя със стайния компютър. Тогава ще видим кой тук командва — човекът-създател или машината!“
С тези мисли той прекрачи прага, обърна се и забеляза, че е навън… съвсем сам!
IV
Останалите бяха изчезнали.
Поразително!
А само допреди малко бяха зад него. Иггдооз хрипливо се смееше, Дуулдн разказваше нещо с дълбоки, мъркащ тембър, Руузб тежко стъпваше по пода, а човекът-лисица отвръщаше на някого с лаещ гласец…
Думите нямаха абсолютно никакво значение, ала звуците, които издаваха неговите познати, се бяха превърнали в неизменна част от заобикалящата го среда.
Модиун се спря, огледа се. Да, това отзад беше вратата, през която току-що бе преминал и излязъл навън.
Помнеше, че не беше прозрачна, но все пак…
Непрозрачна ли?
Когато отново се насочи към нея, забеляза, че нямаше нито брава, нито пък се виждаше каквато и да е ключалка. Направи още две крачки и дланите му трескаво заопипваха вратата в търсене на някакъв начин да я отвори.
Под ръцете му се хлъзгаше единствено гладка, мазна повърхност. Вратата нямаше да се отвори. Зад гърба си, откъм улицата, Модиун долови слаб шум… Нещо в мозъка му прещрака, долови някакви вибрации, веднага отреагира.
Модиун бързо се извъртя на пети.
Високият близо два метра и половина човек-хиена стоеше на пет-шест метра от него, насочил автоматичен пистолет в ръка.
— Какво се е случило? — запита го със странен глас.
След което Модиун направи неопределено движение с тялото, сякаш се заклати, пистолетът изхвръкна от протегнатата ръка на хиената, удари се в тротоара с метален звук.
Това бе един вид сигнал.
Огромното същество се свлече на колене и изшептя:
— Помогнете ми…
Модиум можеше да му помогне, но не го стори. Стоеше встрани като парализиран, почувствал се изведнъж виновен.
Чувстваше с ума си… разбираше какво се бе случило. Осъзна, че бе сразил човека-хиена, активирайки от тялото си газ.
Колкото и да бе невероятно, частичка от мозъка на Модиун бе уловила звука зад гърба му. А може би бе предусетила намерението на другия, доколкото й позволяваше препредаването на мисълта, и тъкмо това й бе позволило да го интерпретира като заплаха.
Ала онова, което учуди най-много Модиун, бе, че неговата реакция се оказа агресивна.
В продължение на целия си мирен живот, пропит с философията му за пълен, именно за абсолютен отказ от насилието, Модиун никога никого не беше нападал. Ала се оказваше, че мозъкът му е способен да го направи.
Физически рефлекс на тялото с цялата му животинска освирепялост.
„Господи — помисли си той. — Ще трябва занапред да следя за подобни реакции!“
Докато премисляше и вземаше решение, човекът-хиена се бе преобърнал настрани и в момента се превиваше на две върху цимента, стенеше, обзет от конвулсивни потръпвания. Модиун пристъпи към него и със съжаление загледа тялото, гърчещо се от болки.
След минута съгледа и пистолета, изтърколил се няколко метра встрани. Отиде, вдигна го и като го отвори установи, че бе зареден — в дулото имаше вкаран патрон.
Умът му беше объркан, Модиун не знаеше какво да мисли. Затова запита:
— Откъде си взел оръжието?
Не получи никакъв отговор, до слуха му долитаха само стенания.
Модиун продължи да настоява:
— Мислех си, че повече не произвеждат такива пистолети…
Този път му отговориха.
— За Бога! — простена човекът-хиена. — Аз умирам, а вие ми задавате глупави въпроси!
Всъщност, нещата не се оказаха толкова сериозни. Действително, първоначалното чувство за силна вина се бе отеглило на заден план в съзнанието на Модиун, но все още присъстваше там, макар и съвсем слабо, когато с облекчение осъзна, че изпускайки газ, той инстинктивно се бе възползвал от защитните функции на своя организъм. Това бе накарало човека-хиена да изпадне в ужасен пристъп, да получи спазми в стомаха. Възможно бе да е получил и силни изгаряния, както и други последствия, наблюдавани при обгазените животни и хора.