— Разбира се, записали сме те още от самото начало. Искаме ти лично да им разкажеш за Нунули.
Гласът му прозвуча гръмко и секретарят на събранието рязко почука по масата, призовавайки ред и тишина. Скоро Модиун се озова на стола на свидетелите. Веднага един от членовете на комитета вежливо се обърна към него.
— Представени сте като маймуна. Аз съм виждал доста маймуни и смятам, че вие не приличате на нито една от онези, които съм срещал.
— Има твърде много видове маймуни! — Модиун перифразира аргумента, който бе представил в колата един от неговите спътници.
— А вие към какъв вид принадлежите? — настояваше разпитващият.
Модиун пропусна въпроса покрай ушите си. По-скоро му бе интересно да огледа отблизо животните, завзели властта на Земята. Хората-хиени, които предния ден бе видял в задния двор на столовата и в своята стая, поради болезненото им физическо състояние не бяха подходящ обект за изучаване.
Предполагаше, че каквато и да бе силата на неговата раса, навярно също така трудно щеше да бъде изучаването на човек, страдащ от артрит или жлъчни спазми в стомаха.
Той внимателно се вгледа в своя събеседник.
Разлика действително съществуваше… и тя веднага се набиваше в очи.
На външен вид председателстващият напомняше на обичайните видоизменени животни. Формата на главата му бе като на истинска хиена, но точно толкова, колкото и на останалите животни. Както и у другите хора-животни, изражението на лицето на човека-хиена бе почти човешко, маниерите също бяха в пълна хармония с биологичната модификация.
Разликата беше недоловима, но очевидна. Модиун усети чувството им за превъзходство. Логиката им бе проста: те управляваха планетата, значи бяха по-висши от останалите.
В главата на Модиун възникна въпрос: знаеха ли хиените, че служеха за агенти на чужда, извънземна раса? Или съзнателно бяха сключили съюз с Нунули? Не, при сегашните обстоятелства той не можеше да предусети отговор от човека-хиена.
Когато веригата от усещания приключи сноването си из мозъка на Модиун, той веднага се реши да атакува настоящия порядък на нещата.
— Бихте ли могли да ми цитирате кои директиви на хората позволяват на човека-хиена да разглежда подобни въпроси?
В публиката настана вълнение. Провлачиха се крака. Дори дишането като че ли стана по-тежко, надигна се ропот.
Чукът на председателстващия отново влезе в действие, за да въдвори тишина. Един от членовете на комитета, който малко преди това бе говорил от трибуната, надигна вежди, отметна назад глава, после се овладя и заяви:
— Въпросът ви не се отнася към тези, по които комитетът може да взема решения. Ние работим по указания на правителствения департамент и кръгът от въпроси, които разискваме, е строго ограничен. Удовлетворява ли ви този отговор?
Модиун бе принуден мълчаливо да се съгласи. Беше пропуснал да отбележи кого атакува с въпросите си, защото тук се бе сблъскал с второстепенна организация. Тя бе една от онези малобройни и напълно безполезни организации, които бяха вплетени в затворения кръг; един вид като разговор с компютър, вместо с човека, който го е програмирал!
„Така значи! — помисли си Модиун. — Оказва се, че хората-хиени се държат като джентълмени!“
Действително всичко изглеждаше твърде цивилизовано и благопристойно. Модиун разбра, че не може да се противопостави на никого, достигнал такова ниво на култура.
— В такъв случай — заяви той на комитета, — аз нямам повече аргументи.
Тъкмо се изправяше и готвеше да слезе от естрадата, когато човекът-ягуар се провикна от публиката:
— А какво ще кажеш за Нунули?
За човека-хиена това бе капката, преляла чашата. Чукчето яростно затрополи по плота на масата. Появиха се хора-хиени в униформа и за няколко минути залата беше опразнена. В коридора бе прочетено съобщение, че заседанието ще продължи същия следобед от три часа.
Модиун и другарите му се отправиха към асансьорите. Свърнаха зад ъгъла и едва тогава съзряха униформените хора-хиени, блокирали коридора тридесетина метра пред тях. Всички, които бяха присъствали в залата — и зрители, и изказващи се, — стигнали до тази жива бариера, биваха спирани и разпитвани. Изглежда отговорите бяха задоволителни, защото пускаха задържаните да продължат по тясната пътечка, оформила се между двата реда хиени в униформи.
Групичката от петимата трябваше да изчака реда си на опашката. Неррл, който бе най-отпред, се обърна и съобщи:
— Питат всеки за името. Чак след това разрешават да продължаваме.