Набързо сгъна листовката и я подаде на Модиун. Всякакви признаци на скорошното му възмущение бяха изчезнали.
— Хайде, приятели — подкани той останалите. — По-добре да излезем оттук!
А на Модиун каза:
— До вторник, друже! Тогава ще се видим!
И се отдалечи. Последваха го Неррл, който небрежно махна с ръка на прощаване. Руузб и Иггдооз се колебаеха. Човекът-мечка неуверено измърмори:
— Не можем да оставим току-така другаря ни в беда!
Модиун бе твърдо решен да не забърква тези същества в своите дела.
— До следващия вторник! — отпрати ги. — Тогава ще се видим!
Сякаш тъкмо тези думи бяха необходими на човека-мечка и човека хипопотам, за да се успокоят. Те видимо почувстваха облекчение, стиснаха му ръката почти с благодарност. После побързаха да настигнат двамата си спътници.
В това време Модиун, отправил се в същата посока, стигна до асансьора. Четиримата му приятели ги нямаше там. В действителност, наоколо не се виждаше никой. Асансьорът бе празен. Което, каквото и да се говори, бе най-малкото странно! Модиун се отправи и към следващия, но видя, че и той бе празен. Тъкмо се канеше да влезе, когато мисълта за отсъствието на хората-животни, които само преди пет минути сновяха там, предупреди Модиун за опасността.
„По-добре да се спусна пеша“ — реши той. Помнеше, че Нунулите могат да бъдат коварни.
Щеше да е обидно, ако асансьорът заседнеше надолу по пътя. За да се спаси, Модиун трябваше да наруши още няколко закона… Спусна се по първата отсечка на стълбището и осъзна, че отреагира прекалено сложно на съвсем обикновена ситуация.
„Надявам се — мислеше си той, като се спускаше по втората отсечка от тридесет и три стъпала, — че точно така са мислели преди време хората, тогава, когато е имало конкуренция, интриги и всякакви от тоя род.“
По третото стълбище Модиун изпита съвсем ясното отвращение към живота отвъд бариерата. Може би наистина трябваше да направи онова, което желаеха Нунули — да се върне зад бариерата и да забрави цялото това безумие.
Ала докато превземаше четвъртата отсечка стъпала, тъгата го завладя.
„Аз обещах, Дода. Освен това, след няколко седмици ще пристигне Судлил!“
Тъй че не му оставаше нищо друго, освен да се спусне още трийсет етажа надолу.
Което и стори.
Когато се добра до хола, решението бе изкристализирало в него.
Той беше разбрал.
VIII
Тишина покриваше всичко… ала на някои места възникваше безпокойство.
Модиун чувстваше единството си с близката Вселена. Изключение правеха зоните на безпокойство — зони на вмешателство, на въздействие, на агресивна енергия, на така нареченото насилие. А може би бе просто намерение за такова насилие. Спирали, вериги и тъмнина. Просвяткващи кабели и потоци студено просвяткващо сребро вибрираха в спокойствието на безбрежното пространство край него.
Той усещаше, разбираше, че хората-животни са мирни и глупави. Тук те бяха толкова много, че тяхната обща доброжелателност изпълваше пустотата.
Хората-хиени създаваха безпорядък в усещанията му за околните енергосистеми. По-голямата част от тях бяха нищо незнаещи и неподозиращи жертви. Сиянието, преплетено с проливи мрак, не му позволяваше да проумее как те бяха успели да завземат властта. Хиените се бяха съгласили да играят тази роля — тук поне не можеше да има никакво съмнение. И от тях се излъчваше постоянен поток слаба агресия. Да, те създаваха строгост… жестокост, един вид твърдост и непоколебимост. В крайна сметка обаче — нищо действително сериозно.
Колкото до хиените ръководители, те бяха по-различни. Те проумяваха, те знаеха истината. И това тяхно знание ги опияняваше, даваше им криле. Край тези осведомени индивиди се зараждаха облаци от своеобразни частици на себевъзхита. Ликуване за пълна безопасност. Безопасност, която произтичаше от съзнанието за това, че всемогъщите Нунули и те, ръководните кадри, чрез които Нунули упражняваха своята власт, са абсолютно неуязвими и недосегаеми.
… Гордост от заеманото положение, преплетена с вечна еуфория — структурата на пространството бе изпълнена с многочислени форми и образувания. Бяха повече от стотици хиляди, прекалено много, за да може той да ги преброи — цял висш клас от хора-хиени. И всяка личност бе обвита в агресивна аура…
Всъщност, истинското безпокойство се излъчваше от един-единствен Нунули. Край него пулсираше огромен, безформен черен облак. Непроницаема пелена покриваше това същество.