— Не е задължително да получа окончателния ви отговор още сега! — едва ли не го замоли Дода. — Припомнете си, тъкмо вие отбелязахте, че човек е длъжен от време на време да минава отвъд бариерата на времето, за да погледне и види какво става в останалата част на света.
— Аз просто се пошегувах! — рязко отвърна Модиун.
— Каквото и да е, казахте го! Нали точно това си… помислихте!
Беше самата истина.
„Да-а-а! — унило и с горчивина поклати глава Модиун. — Оказва се, че винаги има някой, който, преследвайки собствените си цели, прихваща дори и най-незначителните, най-случайните мисли, пърхащи край него, а после ги интерпретира както му харесва…“
Нямаше никакво съмнение — Дода предварително го беше избрал за експеримента просто заради направената забележка. Само че… имаше в цялата тази работа някои неща, които не биваше да бъдат… омаловажени и пренебрегнати.
Най-неочаквано Модиун замислено заяви:
— Сигурен съм, че едно щателно проучване на архивите и ранните модели на обучаващите устройства, от които днес вече сме се отказали, ще ни даде солидна база данни. Всеки, решил се да учавства в експеримента, би трябвало предварително да направи такова проучване.
Дода благоразумно мълчеше.
Модиун продължи:
— На този етап подобни проучвания биха могли да бъдат интересни.
След което извика своите помощници-насекоми и те го отведоха.
Три дена по-късно Модиун лениво плуваше в собствения си облян в слънце басейн. Обикновено идваше тук да поглъща слънчевите лъчи. От тях извличаше енергията, която преобразуваше въздуха, който той дишаше, и водата, която през порите проникваше в тялото му, в питателни хранителни вещества, поддържащи в тялото му идеално здраве почти цяла вечност.
Да-а-а, почти цяла вечност. Той принадлежеше към третото поколение същества отсам бариерата, излезли от епруветките. Всяко едно от предните две поколения бе живяло около хиляда и петстотин години.
Така той плуваше лениво в басейна и с възхищение се любуваше на своето изображение в огледалото, потопено във водата.
Каква благородна и красива глава! Какво прекрасно и конусообразно изваяно тяло! Мъничките му крачка и ръчички частично се бяха прикрилли зад почти неразличимото снаряжение.
Той вече различаваше първите предвестници на изменението — беше се удължил с няколко милиметра. За неговия мозък, толкова чувствителен и така отворен за каквито и да е външни възприятия, дори такива незначителни промени бяха ясно забележими.
Дода му бе споменал, че при подобна скорост на растеж могат да възникнат слаби болки, ала с тях лесно щеше да се справи ученият-насекомо Екет, получил подробни инструкции как да впръсква болкоуспокояващи в храната на Модиун, която по-късно той да вмъкне в тялото си посредством различни тръбички.
Разбира се, отбелязал бе Дода в извинение, това щеше да продължи дотогава, докато Модиун не достигнеше стадий, в който да може да поема твърда храна.
Модиун вяло бе махнал с ръка, пропъдил бе безпокойството на експериментатора. Беше се решил на участие в експеримента едва когато бе разбрал, че жената Судлил е приела да израсте и да се обрече на всеки мъж, който би сторил същото като нея… Тази информация бе предизвикала все пак някакъв интерес сред мъжете, просто защото Судлил бе невероятно женствено създание, което винаги с радост посрещаха край басейните. Ала Дода скоропостижно бе нанесъл съкрушителен удар на потенциалните конкуренти, обявявайки — с разрешението на Модиун, — че изборът на Судлил е вече направен.
Самата Судлил бе заявила, че е радостна да има за партньор Модиун. Щяла да израсте като него, макар и с месец закъснение.
Дни, месеци по-късно…
Лично Екет го беше докарал, а после оставил на дъхавата зелена морава недалеко от магистралата, която се криеше зад насипа, обрасъл с храсталаци.
И ето го, той е тук, сега. Шум от съскащи по асфалта гуми стигна до него. Неочакваното свистене накара Модиун да изтръпне. Трябваше да внимава. С мъка той едва успя да обуздае вроденото си непреодолимо желание да заподскача от превъзбуда. Реакцията бе съвършено неочаквана за тялото му. Продължи да удържа тръпнещите мускули, докато наблюдаваше завръщането на Екет към планините. Скоро ученият-насекомо потъна зад една издадена скала, изчезна от хоризонта.
Модиун заизкачва полегатия склон. Продължаваше да се сдържа и не преставаше да си диви на онова, което ставаше вътре в него. Стигна до върха и като ускори крачка, се запромъква сред гъстите храсталаци. Ненадейно се озова на пътя.
Много преди това той бе наредил на своите носачи-насекоми да го доведат именно на този път и известно време бе наблюдавал несекващото движение. Безброй коли се движеха с шеметна скорост и като побеснели прелитаха край него. Почти във всяка една имаше пътници: множество животни от всякакви видове. Модиун не преставаше да се удивлява — такова разнообразие на живи същества! Беше забравил колко животни имаше по света! Сега, след хиляда години, всички бяха цивилизовани и живееха в един напълно нов, механизиран свят, сътворен от човека.