Тъмнината извличаше енергията си от някакъв близък източник. Същият нямаше определено местонахождение, но произтичащата от него сила бе удивителна, дори малко плашеше Модиун.
Да, това бе ЕП — Единното Психопространство.
„Добре — помисли си той. — Направих основно откритие, засягащо врага!“
Съзнанието му се зае с изучаването на тази мисъл. Модиун бе нерешителен. Съзнанието отхвърляше идеята за враг, защото… Впрочем, съществуваха ли тук врагове?
Цялото му мирозрение, миролюбивата му философия утвърждаваха, че не е прав. Тук нямаше врагове. Тук имаше единствено същества, които със своите действия предизвикваха враждебно отношение към себе си, а впоследствие започваха да считат, че за същото това отношение е виновен някакъв враг.
Но истинският враг бяха тези мигновени импулси, които макар икраткротрайни, принуждаваха хората да правят онова, което предизвикваше враждебното отношение.
Ако нямаше ответни реакции, нямаше да има и никакъв враг.
Модиун реши, че трябва да се върне в малкия апартамент и да остане там. Без да създава проблеми, без да предизвиква към себе си враждебно отношение… До следващия вторник, когато щеше да се яви в съда. Това щеше да е мирна реакция на призовката, която му бяха връчили.
Точно това той и направи, след като отиде да се нахрани.
IX
До вратата седеше мъж, за дрехите му бе прикрепена табелка с надпис: „СЕКРЕТАР ПО ПРИЗОВКИТЕ“. Човекът-хиена огледа призовката на Модиун и просто каза:
— Влизайте, господине.
Модиун влезе в голяма зала и веднага объркано се огледа. Точно срещу него имаше дълга скамейка. Зад прозрачните гишета малко по-нататък се виждаха дузина жени-хиени. А пред всяко гише се извиваше опашка от хора-животни. Опашките варираха — от шест до дванайсет човека.
Нямаше никакви видими признаци това да е съдебна зала. Модиун отново излезе в коридора, огледа и другите врати. Пристъпи бавно към най-близките. Мисълта, че може би на призовката му е написан неправилен номер, изчезна. И тук нямаше никакъв помен от съдебна зала.
Той отново бавно се върна към голямата зала, отново показа призовката на „Секретаря по призовките“, който, както изглежда, го беше забравил, и отново го пуснаха да влезе. Този път вече Модиун се приближи към човек-хиена в униформа, стоящ встрани. На неговата табелка беше написано: „Съдебен пристав“. За пореден път призовката се оказа средство за общуване между двамата. Служителят я погледна, прочете я, съдържанието изглежда го задоволи. После безразлично изрече:
— Гише номер 8.
Модиун отиде и се нареди най-отзад. Опашката тук бе най-малката — само пет човека. Модиун се оказа шестият.
Едва застанал отзад, той забеляза, че първият на опашката бе човек-тигър, на когото през гишето подаваха някакъв лист. Човекът-тигър го прочете внимателно. После се наклони и каза нещо в гишето. Модиун не чу думите, но не можеше да се излъже в чувството, които те изразяваха — ярост. Отговорът на жената-хиена бе удивително кратък и ясен. Тя вежливо отвърна:
— Съжалявам, но не съм аз тази, която пише законите.
Човекът-тигър бавно се изправи. Ядосан остана няколко мига така, не повече от десетина секунди, след което стисна зъби и пое към вратата.
Мъжът-плъх пред Модиун поклати глава и прошепна:
— Присъдата явно е била твърде сурова!
Модиун бе заинтригуван:
— Въпросът е какво ли е било престъплението?
Събеседникът му заклати глава:
— Написано е в призовката му. — После допълни: — Сигурно е набил някого. Наказанията за подобни дела са строги.
— Хм… — измърмори Модиун. Беше му станало интересно и любопитно. — А вие какво сте направили?
Човекът-плъх се поколеба, след което отвърна:
— Откраднах.
— Кражба? — Модиун не можеше да повярва. — Кражба в свят, в който всичко може да се получи свободно?
Той бе искрено удивен. Едва след това, когато изрази мисълта си, неволно му хрумна, че думите му са могли да наранят човека-плъх.
Действително, първата реакция на човека-плъх бе да отговори язвително:
— Боже мили, та това не е чак толкова страшно!
Той се отпусна и като че ли разбра, поне донякъде, защо Модиун толкова се беше учудил. После продължи с по-непринуден тон:
— Трудно е да си го представите, но аз започнах да забелязвам някои неща. Двамата с теб… — той неочаквано се възмути. — Двамата с теб можем да ползваме тези обществени автомобили по главните пътища. Ала ако поискаме да стигнем до някоя второстепенна уличка, трябва да слезем от колата и да вземем движещия се тротоар или просто да тръгнем пеша.