— Какво толкова лошо има в това? — запита Модиун с неутрален глас. — Когато тези подробности са били обсъждани, всичко е изглеждало напълно нормално и справедливо. На никого не му се налага да върви повече от сто метра!
Изпитото мише лице пред него се свъси, проникновена усмивчица се изписа.
— Когато забелязах, че хората-хиени имат специални автомобили и могат с тях да отиват до второстепенни улички, реших, че аз като всички останали също имам право на такъв достъп. Тогава взех един автомобил и с него се прибрах у дома. Затова съм тука!
Докато разговаряха, опашката се придвижи напред. Модиун се взря в лицето на човека, на когото бяха връчили присъдата и който в момента си заминаваше. Лицето му не изразяваше абсолютно нищо, напомняше смътно на крокодил или в крайна сметка на влечуго — беше съвсем безизразно. Модиун не успя нищо да открие в изражението му. Отново се обърна към човека-плъх.
— Как ви заловиха?
— Частните автомобили са свързани със специален компютър — бе възмутеният му отговор. — Той изпрати по следите ми патрул. Връчиха ми призовка и ме извикаха днес да си получа наказанието… И ето ме сега тук — да ме осъдят!
— Процедурата не ми прилича много на съд — отбеляза Модиун, когато третият човек от опашката получи картичка, на която присъдата му предварително бе напечатана. Той я прочете, разтревожено се изкашля и разкри заешките си зъби, след което подскочи към вратата.
Значението на думите на Модиун явно не стигна до съзнанието на човека-плъх.
— Съдът си е съд! — отвърна той с отегчение.
Модиун не смяташе, че прилича на съд.
— На нас двамата просто не ни е провървяло — човекът-плъх сви рамене. — Затова сме сега в съда.
Четвъртият се отдалечи от гишето. Мъжът-плъх набързо изрече:
— По добре да се обърна към гишето. Трябва да изразяваме уважение. Иначе маниерите ни могат да бъдат изтълкувани като неуважение към съда.
— Как се казваш? — запита Модиун.
Името на човека-плъх бе Банлт, живееше в Халий, имаше жена и три деца. Банлт пожела да разбере защо Модиун се интересува.
— В света — обясни ми Модиун, — в който всичко е идеално, с изключение на това, че на хората им се налага да извървят стотина метра пеша, ти си извършил кражба. Ще ми се да разбера каква е твоята философия.
Банлт не отговори. Получаваше своето съдебно решение. Прочете го, лицето му придоби напрегнато, недоверчиво изражение. Отдалечи се, напълно зашеметен. Модиун поиска да го догони, но бе дошъл неговият ред. Пъхна своята призовка под решетката и с жив интерес впери очи в жената-хиена, която на една машина отдясно набираше числата, напечатани на призовката. От машината се появи лист.
Модиун го пое и с огромен интерес го зачете:
„Наказание: двадесет дена под домашен арест. Можете да излизате навън три пъти на ден, за да се храните, като за всяко хранене не трябва да ползвате повече от един час!“
Модиун бе изумен. Обърна се и се наклони към жената-хиена:
— Струва ми се, че в моето наказание няма никаква логика. Обвинен съм в това, че съм заел квартирата нелегално. Сега съм наказан да търпя домашен арест в същата тази квартира. Явно излиза, че пребиваванетоми там вече няма да се счита за нелегално? Има ли някого тук, с когото мога да обсъдя тези нелепости?
— Ако обичате, напуснете опашката. Обърнете се към съдебния пристав за всякака информация!
Докато получаваше своята „присъда“ Модиун с крайчеца на окото бе наблюдавал излизането на Банлт, краткия въпрос, който той бе задал на секретаря по призовките. Модиун се изправи се и забърза към изхода. Излезе в коридора, загледа минувачите, като се опита да намери човека-плъх.
Не го откри.
„За съжаление Банлт най-вероятно е тичал и напълно е забравил моя въпрос! Колко жалко!“
Модиун поклати глава, както понякога бе виждал да прави Руузб. Обърна се и понечи отново да влезе в съдебната зала. Входът му бе преграден от съдебния пристав.
— За да влезете в съдебната зала трябва да имате призовка, господине! — вежливо го спря човекът-хиена.
Модиун му обясни какво се бе случило, показа му листа с наказанието. Пазачът, защото тъкмо такава роля изпълняваше в този момент, на свой ред поклати глава.
— Съжалявам, господине, но не са ми дали нареждане да пропускам когото и да било без призовка!
— Добре-е-е, добре, така да бъде! — отвърна Модиун. Отстъпи крачка назад. Огледа създанието, което му препречваше входа и си помисли:
„В крайна сметка целият съд тук е жива пародия. Би било смешно да се безпокоя и разпитвам за ирационалността на един аспект, когато цялата процедура е несправедлива!“