Ала го вълнуваха още някои подробности. Зададе въпроса си на глас:
— Можете ли да ми кажете какви наказания се налагат тук? Например на онзи човек-плъх, който излезе преди мен? Какво наказание е могъл да получи за деянието, което е извършил — кражба на автомобил?
Пазачът се изправи пред него в цял ръст.
— Господине — каза му, — онези от нас, които сега имат властта да отсъждат, са имали още навремето така също и добрината да преценят всяко наказание да се съобщава единствено на подсъдимия.
Модиун запротестира:
— Не виждам каква е ползата от такава тайна, при положение, че човек може несправедливо да е наказан!
Пазачът оставаше спокоен и невъзмутим.
— Ако обичате, отдръпнете се! Пречите на съда да работи!
Беше истина, защото точно в този момент друг човек-животно с призовка в ръка приближаваше. Модиун отстъпи, постоя още няколко мига в нерешителност, след което се отправи към асансьорите.
Беше влязъл в съда, сега трябваше да изтърпява своето „наказание“. Поне до пристигането на Судлил.
X
Спирачките изскърцаха, автомобилът спря и Модиун забеляза жената, наполовина скрита зад храсталаците. Хвърли й бегъл поглед. Закъсняваше и се чувстваше виновен. Скочи от колата, затича към жената. Не беше доволен от разчетеното свободно време, не беше доволен, че трябваше да остане извън домашния си затвор колкото е възможно по-малко.
Макар да бе пропуснал отиването до столовата в желанието си да има повече време, Модиун разбираше, че отдавна е закъснял. Сега трябваше да действа по-бързо, да качи жената в някой автомобил и да я отведе в града.
С тези мисли той се закатери по хълма към храсталаците, където го чакаше жената и там забеляза… Екет. Ученият-насекомо беше на височина около сто и петдесет метра над долината и несъмнено се връщаше обратно през бариерата.
Гледката напомни нещо на Модиун. Той спря, концентрира се, настрои мисълта си на една от честотите на насекомите и активира. Най-напред поздрави учения и получи в отговор вежливо приветствие. После предаде съобщението си за останалите човешки същества.
В отчета си накратко описа какво е открил. Измененията в програмирането на компютъра. Новият статус на хората-хиени, както и това, че Нунули бяха завладели Земята от името на някакъв далечен комитет.
Думите му не бяха нищо друго, освен информация. Едва ли щяха да представляват интерес за истинските човешки същества. У някои тази информация може би щеше да предизвика приятна възбуда. Вероятно бе Дода да изпита задоволство и удовлетворение от резултатите на експеримента, който така силно бяха критикували. (Особено няколко мъжки индивиди, надигнали ропот, че беше въвлякъл в своите опити и Судлил). Въпреки това, все още бе твърде съмнително някой друг така да се развълнува, че да склони и приеме да бъде независимо, отделно и самостоятелно функциониращо тяло с всичките унизителни нужди на живия организъм.
Модиун не пропусна при заключителните думи в своя отчет да предположи подобна възможна реакция за онези, останали зад бариерата, и като използва Екет като посредник, заяви:
— Тъй като двамата със Судлил сме осъдени още три години да търпим мъчителното си съществуване в пълна зависимост от нашите тела, които вече са тук, бих ви предложил да ни разрешите ние сами да вземаме решения, свързани с настоящата реалност и настоящето положение на нещата.
Така завършваше неговото съобщение.
Връзката бе кратковременна, но в следващия момент Модиун установи, че бе изгубил жената. Беше излязла извън полезрението му. Колебанието му трая само един миг. Хвърли поглед към потъналата в мъгла долина, където бързо изчезваше насекомото-носач.
Онова, което за момент го обезпокои, бе чувството, че току-що е излъгал. Защото истината бе, че той не можеше да се спррави със създалата се ситуация и се съмняваше дали и Судлил ще пожелае да му помогне да разрешат този проблем.
Усещането за обида към самия себе си се разсея. Нищо… Нищо не се бе случило. Какво можеха да направят Нунули срещу човешките същества? Като че ли… нищо. С тази успокоителна мисъл Модиун започна да претърсва храсталаците. Обиколи ги отвсякъде. Спря. И застина парализиран.
„Господи!“ — помисли си.
Судлил стоеше край магистралата и наблюдаваше несекващия поток автомобили. Бе само на тридесет метра от Модиун и изглежда чувстваше неговото присъствие. Модиун се приближи… и тя се обърна. Мигновено. Това го изуми.
Нейната живост! Бе съвършено поразително! Судлил се усмихваше, докато го гледаше. Усмивката й беше наелектрилизираща, великолепна. Жената беше облечена по-скоро екстравагантно — с панталон и риза. Златистите й коси като водопад се разливаха по раменете. Сините й очи бяха толкова ярки, че сякаш сияеха със собствена светлина. Устата й бе полуотворена и като цяло Судлил създаваше впечатление за човек с ярка индивидуалност, на границата на… На какво?