Модиун нямаше ни най-малка представа. Той никога не бе виждал в такъв ръст човешко същество, при това жена, израстнала напълно. Изненадата му се засилваше и от факта, че когато преди няколко седмици за последен път беше видял Судлил, размерите й бяха значително по-малки. Тогава тя изглеждаше все още непохватна и тромава, което Дода отдаваше на прекалено бързия растеж на нейните клетки. Както и на поеманите лекарства, разбира се.
Сега от всичкото това нямаше и помен.
Судлил сияеше от здраве и жизнерадост. Цялото й тяло и лице като че ли тръпнеха. И това продължаваше, не преставаше нито за миг! Прекрасното създание изчурулика с несравним меден гласец:
— Екет поръча да ми предадат съобщението, което си изпратил до останалите.
После жената допълни:
— Значи… значи има проблем?
Едва сега Модиун заговори:
— Отчасти… — а после веднага допълни. — Да вземем кола, всичко ще ти разкажа по пътя.
Замъчи го безпокойство. Наистина беше закъснял с прибирането в квартирата и колкото по-бързо тръгнеха обратно към града, толкова по-добро щеше да е положението му.
Судлил не се опита да възрази. Модиун направи знак на една свободна кола. Двамата се настаниха в нея и той започна. Разказа й как погрешно го бяха възприели за маймуна, как от любопитство бе допуснал грешка и го бяха идентифицирали, разказа й за това, че е длъжен да търпи наказание и да седи под домашен арест в своята квартира, в която бе влязъл с взлом под чуждо име.
Когато свърши с краткия разказ, Судлил се заинтересува:
— Присъдата ти е за двадесет дена, нали?
— Да.
— И от нея са изминали осемнадесет?
— Да.
Беше озадачен… Струваше му се, че тя нещичко е намислила.
— Мислиш ли дали е от значение, че присъдата ти е точно двадесет дена?
— Не разбирам какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че може би са им необходими точно двадесет дена, за да извършат някакви приготовления, свързани с теб, или пък да ти попречат през това време ти да не можеш нещо да направиш.
Идеята й беше съвсем нова. Модиун бързо схвана скрития замисъл.
— Каквото могат да направят за три седмици, ще го свършат и за три дни! — отвърна й той. Помълча, а после просо заключи. — Предполагам, че получих присъдата си заради извършеното престъпление.
— А нима си уверен, че много други животни не използват чужди имена?
След дълбокомислена пауза Модиун разбра, че не вярваше в нищо подобно, както и не вярваше преди това някого да са наказвали за такова „престъпление“.
Бавно изрече:
— Да, наистина е много странно. Но всъщност какво могат да направят? На какво ли може да е способен техният комитет?
Правилните черти на Судлил се свиха в гримаса, изражението й стана такова, сякаш тя се стараеше да проумее изключително трудна мисъл. На въпросите на Модиун отвръщаше със сияеща усмивка. Само за миг красотата й отново бе разцъфтяла. Судлил беше прекрасна.
— Така е — съгласи се тя с него. — Проблем значи не съществува. Просто бях любопитна да разбера.
Това, че тя се бе отклонила от въпроса, след като сама бе подхвърлила великолепната идея, не задоволи напълно Модиун. А това му напомни, че времето лети.
— Решението ми след всичко станало до този момент е да не правя нищо, което може да създаде допълнителни проблеми.
— И явно така е най-разумно да действаме — отвърна жената.
Отговорът й бе формулиран по такъв учтив начин, щото Модиун реши, че е настъпил подходящия момент да сподели с нея своя план. Разказа на Судлил как и защо Нунули считаха Земята за завладяна планета.
— Отдавна, преди много години, много преди още човешката раса да е достигнала днешното високо ниво на развитие, такова положение на нещата би ме заставило да обявя война на завоевателя и да прогоня нашественика от нашия свят. Изпитвам усещането обаче, че те са ни победили с хитрост — довери й той. — А такова коварство разкрива ужасният им и отвратителен характер. Не трябва да им позволяваме да реализират докрай своята цел. Макар че, както казват моите приятели-животни, и ние сигурно трябва да се съгласим с тях, всичко е преходно!
— Аз съм съгласна — каза жената.
— Затова — Модиун довърши мисълта си, — затова ще ни се наложи да поживеем тук още няколко дни като маймуни. Не желая да предизвикваме раздразнението на хората-хиени.
Последва кратко мълчание. Автомобилът летеше, гумите свистяха. По някое време Судлил се обади. Гласът й прозвуча необичайно: