— Но аз не съм маймуна!
Донякъде Модиун не беше учуден от отговора й. Струваше му се, че такива подробности бяха очевидни и не можеха да бъдат оспорвани. Направи онова, което никога по-рано не бе считал за нужно: мислено се запита какво толкова й бе казал, че предизвика такава реакция от нейна страна. Не можеше да има съмнение — разказът му бе изключително рационален, бе обяснил ясно своето затруднено положение и как смяташе да излезе от него.
— Вие, мъжете, понякога имате много странни идеи — продължаваше Судлил. — Съвсем очевидно е, че този път ние ще се появим като хора и това автоматически ще реши предходния проблем. Така че можем да смятаме въпроса за приключен.
Опечален, Модиун продължаваше да седи до Судлил. Нещо в логиката й не беше наред, но тонът й бе достатъчно категоричен. Докато той продължаваше да действа на принципа за пълно уважение спрямо нейната гледна точка или към гледната точка на всекиго другиго, всичко щеше да бъде окончателно и категорично.
Мълчанието им внезапно бе нарушено двадесет минути по-късно. Судлил гледаше през прозорците на автомобила. Неочаквано протегна ръка.
— Какво е това?
Модиун проследи с поглед посоката на ръката й. В далечината, сред равнината извисяваше своята грамада някакво съоръжение — най-голямата конструкция, която той някога бе виждал. Успя само да съзре основните й контури — автомобилът профуча покрай дефилетата, прорязали стръмните хълмове. После чудовищното съоръжение изчезна зад тях. Макар и за кратко, Модиун достатъчно беше видял.
— Това трябва да е космическият кораб — предположи.
Сподели със Судлил за четиримата си приятели-животни и за предстоящия им скорошен им полет към далечната звездна система.
Продължи с развеселен глас разказа си, описа й как в деня на получаването на присъдата и четиримата бяха дошли да се заинтересуват какво наказание е получил. Не пропусна да й спомене за облекчението, което другарите му бяха почувствали, узнали, че нищо повече не ги задължаваше да го избягват.
— Навещаваха ме — каза й, — бъбрехме, хранехме се заедно, не се видяхме единствено днес, защото трябваше да излязат да получат апаратурата за пътешествието.
Судлил не направи никакъв коментар. Слушаше равнодушно, с дружески неутралитет. По-късно, когато автомобилът навлезе в града, Модиун показа на своята спътница някои от забележителностите: квартирите за посетители; домовете, където се живееше постоянно; някаква мярнала се на пътя им столова; търговска уличка с магазинчета… Разбра, че не може да сдържи чувствата си. Започна да го мъчи фактът, че сега изпитваше един вид гордост. Сякаш беше човек, знаещ всичките тези дреболии, и само заради това бе по-висш от другия, който не ги знае. При все това го учуди интересът, който Судлил прояви към някои от подробностите. Както трябваше и да се очаква, вниманието й в крайна сметка се прехвърли на жилищните домове, предназначени в миналото за хората.
— Мислиш ли, че все още ги използват? — запита го тя.
— Сега ще проверим! — отговори Модиун. Посочи й склона на един хълм пред тях. — Ето тук, вдясно.
Домът, който предпочете Судлил, имаше терасовидни градини, които се издигаха до самото сдание, представляващо като цяло пет овални конструкции, вмъкнати една в друга. Всеки овал беше в различен цвят и общият ефект бе впечатляващ. Но жената бе като поразена. Тъй като самата тя си беше избрала своя дом, Модиун не се противопостави на желанието й. Представи се на автомобила с истинското си човешко име и му нареди да ги отведе до края на стръмната алея, извиваща нагоре до главния вход.
Едва-що стъпили на земята, колата веднага потегли обратно. Бяха пристигнали.
XI
Бяха пристигнали на местоназначението, но Модиун все още се колебаеше какво да предприеме. „Трябва ли да се съглася с нейното решение?“ — питаше се той.
Означаваше ли това край на маймунското му съществуване?
Властелинът на планетата Нунули го бе предупредил да не действа така. Модиун се притесняваше, че можеха да насъскат глупавите животни против двете човешки същества. Тогава щеше да им се наложи да преценяват до каква степен да използват способите си за защита.
Обърна се към жената да я запита дали има някаква идея по въпроса и видя, че се е запътила към красивата ограда в края на алеята. От другата страна на оградата хълмът се спускаше отвесно надолу. В низината се разпростираше град Халий, много по-надалече, отколкото Модиун си беше представял по-рано. Жената се подпря на оградата и загледа пейзажа, прострял се в краката й. Модиун не помръдна, но и оттук се откриваше голяма част от великолепната панорама.