— Наистина, твърде много приличат! — заяви в заключение Модиун след няколкоминутен оглед. И продължи: — С едно-единствено изключение: жените-животни отделят голямо количество мъзга. А сега не открих никакви такива следи.
— Аз пък не забелязах у теб никакви агресивни признаци, каквито се наблюдават у всички срещнати мъжки индивиди. Не помниш ли?
— Може би подобни явления възникват, докато има сексуална активност? Така че не е ли по-добре да започваме!
Опитът им да се правят секс много скоро ги постави в неудобно положение. Те се въртяха в кревата, бяха неприятно шокирани от физическото съприкосновение на едната плът с другата, тръпнеха, пъшкаха, колебаеха се… но проявяваха решителност и любопитство. В крайна сметка, обезкуражени, двамата се отдръпнаха един от друг.
— Животните като че ли изпадат в особено състояние на възбуда — забеляза не след много Модиун. — В действителност, при тях сексуалният акт е придружен с отделянето на неприятна миризма. При нас нямаше такава възбуда и почувствах едва доловим мирис на пот.
— Докато устните ти бяха опряни в моите — на свой ред се обади жената, — ти отделяше слюнка, навлажняваше устата ми, а това, повярвай, ми подейства страшно неприятно!
— Струва ми се смешно сухи устни докосват други такива! — заоправдава се Модиун.
Тя не отговори, приплъзна се към ръба, отпусна загорелите си крака на пода и седна в леглото.
Започна да се облича. За минута беше в панталони и риза. Когато се наведе, за да обуе обувките си, заяви:
— Отне ни по-малко време, отколкото мислех. Сега смятам да се поразходя. Ти какво ще правиш?
— Ще остана тук, ще полежа със затворени очи… — отвърна Модиун.
Тя вече беше отворила вратата и излизаше от стаята. Той долови отдалеччаващите й се стъпки по дебелия килим, след което входната врата се отвори и хлопна зад нея.
Известно време мина така.
Вечерният мрак започна да се спуска. Модиун се облече, отиде в столовата, вечеря. Судлил още я нямаше. По-скоро любопитен, той излезе да я потърси. В тъмното различаваше все още алеята, виеща се към града. От своето място не можеше изцяло да я обхване с поглед, но уличното осветление бе запалено. Судлил не се виждаше никъде.
Модиун си спомни за отказа й да се храни в обществена столова. Мисълта го успокои: „Скоро ще огладнее и ще се върне!“
Той се прибра обратно в къщата, изтегна се на леглото — приятен навик от времето на ареста. След няколко часа щеше да стане време за сън.
Судлил продължаваше да се бави.
„Странно!“ — мислеше си той, но търпеливо чакаше. Явно жената беше решила да разгледа основно града още в първия ден на своето пристигане. При това много по-обстойно, отколкото бе направил Модиун преди време. После той се досети и за несекващата й нужда от движение. Очевидно това чувство продължаваше да я направлява.
Модиун се съблече, легна в постелята и заспа.
Някъде в рехавата нощна светлина се разнесе експлозия.
XII
В мига на катастрофата всички човешки същества, намиращи се зад бариерата автоматически изпратиха масово мисловно съобщение с информация какво да се прави. За нещастие Модиун бе включен в списъка и също получи съобщението.
Всички без изключение веднага бяха осъзнали заплахата и алтернативата, която се беше наложила: да се съпротивяват или не! А най-невероятното бе, че никой, освен Модиун не можеше да реши такъв въпрос.
Политиката му на пасивно приемане и толериране на хората-хиени, в това число и правилата на Нунули, бе единствената определена изкристализирала мисъл. В течение на една решаваща милионна част от секундата, в която хората можеха все още нещо да предприемат, тази предначертана схема на поведение се обърка, смеси се и разми с онова, което по друго време можеше да се окаже единствената естествена реакция.
Каква щеше да бъде тази естествена реакция, никой никога не узна. Мигновението, когато все още нещо можеше да се направи, отлетя прекалено бързо, за да може Единното Психопространство да реагира.
И отнесе със себе си хората във Вечноста.
В предпоследния миг се появи слаб зачатък на мисъл, когато всеки разум като че ли се прощаваше с останалите: „Сбогом, скъпи приятели…“
А после…
После се възцари безмерно тъмнина.
Модиун се изправи, седна в кревата и си каза:
— Боже милостиви!
Докато произнасяше тези думи милиони наносекунди изтекоха в безвремието. Той скочи от кревата, запали осветлението. Когато се опомни, вече се бе озовал в яркоосветената всекидневна. Едва след това осъзна слабото конвулсивно потръпване в десния крак, слабостта, която го обземаше. Прасците и бедрата му отказваха да се движат, той се свлече на пода, извъртя се на хълбок, започна да рита, разтресе се целият.