Трудно му беше дори и да вижда. От напрежение пред очите му се бе появило петно, взорът му се разтвори в гъста пелена, сякаш двигателните центрове на мозъка бяха засегнати. Усещаше времето като пулсиращ, заголен нерв.
„Господи мили, какво става?“
Усети някакъв интензивен източник на горещина. Очите, лицето и тялото му се нагорещиха, пламнаха. Бе смайващо и ставаше автоматически.
Вода! На всяка цена му трябваше някаква течност! Цел, която го накара да се запрепъва към трапезарията. Чашата се разтрепери в ръката му. Не можа да я удържи, разплиска съдържанието й, докато се опитваше да я поднесе към устата. Ала почувства прохладната влага, която потече по брадичката, по голите му гърди, по краката.
Благодарение на влагата и прохладата успя да възвърне разсъдъка си. Достатъчно, за да осъзнае своите чувства.
Гняв!
Гневът роди мисъл, която обхвана свободно реещите се в разума му усещания, насочи го право към обекта на неговото ожесточение.
И тъй като яростта включваше в себе си движение, той затича обратно към спалнята и бързешком се облече. Обличането го задържа. Разярението го обземаше. Модиун най-сетне изскочи навън и затича надолу по алеята.
Стигнал до първата улица, към него веднага приближи свободен автомобил. Едва сега Модиун със закъснение си даде сметка, че в момента на бедствието не бе почувствал съзнанието на Судлил в общия мисловен порой. През целия път той не престана да си задава въпроси относно загадъчната причина на нейното отсъствие, което го обезкуражаваше.
XIII
С изключение на запалените улични фенери и яркоосветените сдания, наоколо бе тъмно като в рог. Автомобилът на Модиун спря пред компютърния център.
Модиун бавно излезе от колата. Минало бе време. Прегряването, предизвикало бурната му вътрешна реакция, значително беше отслабнало. Той дори бе започнал критически да оценява своята реакция, която сега му се струваше полудетинска.
Въпреки това съвсем целеустремено той влезе в сданието, макар в действителност да не знаеше много добре какво щеше да прави там.
Нунули, който скоро се появи иззад машините и Модиун веднага го забеляза, не беше същото същество, с което бе разговарял предния път.
— Пристигнах на Земята няколко минути след взрива. Дойдох направо тук — съобщи новият извънземен индивид в отговор на въпроса на Модиун. — Виждам, че и вие сте сторили същото. Искам да кажа, че и вие сте решили да дойдете направо тук!
Нунули стоеше пред неголямо метално заграждение, което защитаваше гигантски компютър. Този Нунули дори и физически се отличаваше от предходния. Беше по-висок. Малко прегърбен. А може би и по-стар.
Откритието, че се намира пред личност, която вероятно не отговаряше непосредствено за онова, което се бе случило, за известно време сдържаше яростта на Модиун. Впрочем, тя почти се бе уталожила. Най-неочаквано му се стори от първостепенно значение да постави всичко на място, да изясни кое, какво и защо.
— Какво се е случило с Първи Номер? — запита Модиун.
— Замина късно снощи с жената. — бе отговорът.
— Преди експлозията ли?
— Разбира се — раздразнено отговори Нунули. — Експлозията бе предизвикана от агент на специалния комитет.
Най-сетне Модиун бе срещнал когото трябваше.
— Къде е той? — неочаквано го запита той със заплашителен тон.
— Замина приблизително трийсет секунди след взрива! — Нунули направи пауза. — Синхронността в действията — продължи, — беше избрана така, че никой от нас да не знае какво трябва да прави другият. В такива случаи не може да не се изтъкне непогрешимата логика на комитета.
— Да — просто отвърна Модиун. — А каква е вашата роля в цялата тази работа?
— Аз съм заместител на Нунули, Властелинът и стопанинът на тази Земя.
Това обърка плановете на Модиун, постави го в задънена улица.
— Тази история ме зарежда с отрицателна енергия — каза малко след това той. — Чувствам се задължен да действам срещу вас лично!
Дори и да беше смутен от тези думи, Нунули не го показа. Нищо в него не трепна.
— Какво, например, бихте направили? — запита го той.
— Най-вероятно ще бъда принуден да наложа някакво наказание.
— Какво точно? — запита другият, вече подразнен.
— Има една стара поговорка, която гласи: „Зъб за зъб, око за око…“
— Струва ми се, че това е в пълно противоречие с вашата философия. От друга страна — продължи нетърпеливо извънземното същество, — от друга страна кому би било полезно подобно деяние?
— Никому, прав сте!