Модиун беше разстроен. Усещането, че е длъжен нещо да направи, бързо отстъпи място на очевидната логика на ситуацията, в която се намираше.
А Нунули продължаваше:
— Работата е там, че хората даже не се опитаха да се защитават. Защо вие се считате задължен да предприемете някакви действия?
— Ами… — Модиун се колебаеше.
Опечален той се замисли за собствената си роля в неуспеха на човешките същества. Защо хората се бяха отказали да действат? Беше му трудно да прецени толкова сложно психично явление, защото… Терзаеха го съмнения: не бе ли той изцяло виновен за тяхната фатална колебливост в критичния момент? Щеше ли да се избави от това усещане?
Между другото, това в известна степен прехвърляше част от отговорността на Нунули върху него. И колкото и да бе ясно, че е нелепо, истината се заключаваше в това, че бедствието се бе случило, тъй че в бъдеще нямаше да има място за упреци.
В един момент Модиун осъзна, че вече обмисля други аспекти на ситуацията.
— Какви бяха подбудите на комитета да действа по този начин? — запита той.
— Първи Номер вече ви каза. Вие заплашвахте, че ще причинявате неприятности.
— Така е, но бях аз, а не онези, които живееха зад бариерата. Не намирам никаква логика да се нападат хора, които дори не са си помислили да напускат.
— А ние откъде можем да знаем за какво те си мислят? Вие собствено напуснахте — продължи Нунули. — Комитетът знаеше и прецени, че останалите от човешката раса могат да причинят куп неприятности. Затова и намериха най-доброто решение.
— Предполагам, че това, което казвате, е логично от гледна точка на комитета — с неохота се съгласи Модиун. — Само че техните намерения ме безпокоят. Възниква следният въпрос: длъжно ли е същество като вас, свързано с комитет, способен да действа по такъв начин, да има право на свобода на действие и да се отдава на подобни разрушителни постъпки, на каквито и вие очевидно сте способен, след като одобрявате стореното?
— Какви примери още можете да дадете във ваша подкрепа? — запита съществото.
Модиун се досети за едно-единствено сравнение.
— Онези, които сте измамили — хората хиени, не престават да ме преследват. Досаждат ми, а то ме навежда на мисълта, че предишният Владетел Нунули е замислил нещо против мен.
— Хм… — съществото изглежда размишляваше. Лъщящото му сиво лице леко се бе издължило. — Чуйте какво ще ви кажа… Повече няма да ви преследват. Останалата част от вашето наказание се отменя. Свободен сте да правите каквото искате, да ходите, където пожелаете на Земята.
— Това не ме удовлетворява — заяви човекът. — Но ми се струва, че е най-доброто от онова, което можех да очаквам при така стеклите се обстоятелства.
— Много добре. Свободен сте тогава да се разхождате навсякъде по света… като маймуна.
— Значи има все пак някакво ограничение?
— Нищожно. Има ли смисъл последното човешко същество на Земята да обявява самоличността си?
Модиун трябваше да се съгласи, че това действително не бе толкова необходимо.
— Само че не съм сам — продължи той да упорства. — Остана още едно човешко същество: жената Судлил. Вие казахте, че тя е напуснала планетата миналата нощ?
— Както обясни членът на комитета, занимаващ се с тези дела, историята е следната: ако единствено Първи Номер знае къде се намира жената, а той замина в другия край на Вселената, за да не се върне никога повече тук, то би ви било невъзможно да откриете следите й.
Модиун стоеше на металния под в компютърния център с високи тавани и под подметките на обувките си чувстваше вибрациите на плочите. В мозъка му възникна импулс от друго естество и със свой интензитет. Най-сетне човекът заяви:
— Проблемът наистина е интересен!
— Неразрешим! — увери го Нунули тържествуващо.
Самодоволството на съществото оскърби Модиун. Но той го възприе като физиологическа реакция на тялото, сякаш част от самия него бе поела предизвикателството и се стремеше да разреши проблема. Разбира се, не беше така. Защо трябваше да разрешава проблем, когато не бе необходимо? Судлил бе напуснала къщата и вероятно малко след това се бе качила на борда на космически кораб. Събитията се развиваха обезуражаващо, затова Модиун предполагаше, че тя не бе възнамерявала да го направи.
— А може би най-простото решение ще е вместо мен вие да разберете къде е и да ми съобщите? — заяви той високо.
— И дума да не става. — отсече Нунули сухо.
— Каква е причината за отказа ви?
— Вие сте мъж. Тя е жена. — отговори Нунули. — Би било смешно да ви позволим да живеете заедно, да се съвъкуплявате и да имате поколение. По тази причина тя отиде там, където няма хора, а вие останахте тук.