Модиун отхвърли възможността Судлил да се поддаде на възпроизводителния процес и да има поколение. Вниманието му превключи на друга мисъл.
— Значи Номер Първи е успял да я хване и качи на борда на космическия кораб?
— Хм… не.
На сивото, гладко като огледало лице, движението на мускулите отразяваше емоции. Модиун оцени видяното като самодоволно смешно превъзходство.
— Доколкото разбрах — започна Нунули, — тя е била много доверчива и естествено не е могла да проникне в дълбините на мозъка на моя предшественик. Когато той й е предложил да посети един от скоростните кораби на комитета, тя се е качила на борда без нищо да подозира. Главнокомандващият кораба ни съобщи, че дори след като е усетила вибрациите при излитането, не се е разтревожила.
Модиун се успокои.
— Естествено — каза. — Дали ще е тук или там, все е добре. — Интересът му отслабна. — Нещо, което вие изглежда не можете да проумеете. Сега обаче разбирам защо имахте намерението и двама ни да нараните. За щастие човешката мисъл превъзмогна вашето зло и не допусна това да стане. Излиза, че Судлил е на някакъв копраб и в момента някъде я отвеждат. Разчитам обаче в бъдеще, когато вие по-добре оцените действителността, да ми кажете къде е.
— Повтарям ви, това никога няма да стане! — отново му бе отговорено.
— Наистина се надявах да ми кажете — изрече Модиун. Обърна се, внезапно станал безразличен към всичко. — Донякъде съм отговорен за нея, затова след време при други обстоятелства ще настоявам да ми разкриете нейното местонахождение.
— Доникъде няма да стигнете! — заяви новият Властелин Нунули. — Не знам къде се намира жената, а и комитетът издаде специални инструкции никога да не получавам такава информация. Така че няма да мога да ви помогна, дори и да поискам. А аз не искам да ви помогна. Така, сега е време да преустановим нашия спор. Освен ако нямате други въпроси към мен?
На Модиун не му хрумна нито един.
XIV
Отново се озова навън. Все още бе нощ, макар в схупилото се под облаците небе да се прокрадваха първите предизгревни лъчи. Модиун вървеше по пустия тротоар. На улицата, естествено, имаше автомобили. Всичките бяха свободни. Всъщност, можеха ли друго да правят, освен да се движат, в случай че на някого му се наложеше да ползва ууслугите им? В крайна сметка това бе и тяхното предназначчение.
Три неща вълнуваха Модиун. Първо: той не беше достатъчно сигурен в онова, което чувстваше. Второ: бе забелязал, че тялото му не е в добро душевно състояние. Трето: осъзнаваше, че за щастие е спокоен.
Разбираше, че Судлил бе породила известно напрежение в него. Още с пристигането й му се беше наложило да се съобразява с реалиите на едно друго същество, ала след два-три часа, прекарани с нея, тя му беше омръзнала.
Някой ден, несъмнено, те отново щяха да бъдат заедно и може би щяха да обсъждат бъдещето на хората. Но едва ли и това бе крайно необходимо.
„Струва ми се — каза си той, — че най-разумното в момента е веднага да си легна, да се наспя и така да дам на моето тяло почивката, от която се нуждае. А утрото е по-мъдро от вечерта, на сутринта ще реша какво да предприема по-нататък.“
Край тротоара се плъзна автомобил и той го повика. Точно в този момент изпита увереността, че околосветското пътешествие повече не го интересува. Целта му по време на такова едно пътешествие щеше да е да събира информация за онези от хората, които бяха останали отвъд бариерата… Ала сега вече нямаше никакъв смисъл.
Тъй че, какво щеше да прави?
Сети се за единственото ограничение, което Нунули му бяха наложили — да държи в тайна своя човешки произход. В крайна сметка, защо пък не? Той даде на автомобила адреса на квартирата си за приходящи, отпусна се назад в седалката и се замисли: „Значи така-а-а…Член на далечния комитет бе проявил непосредствен интерес… Невероятно!“ Ала бе факт, точно това бе заявил Нунули!
Именно непосредствен интерес към мъничката планета Земя в слабо населен, от гледна точка на количеството слънца район, при това в самия най-отдалечен край на галактиката Млечен път… Тук Модиун разбра, че се опитва да проумее дали има някакъв заговор срещу техните две същества: срещу Судлил и срещу него самия. Ето, това всъщност му се струваше невъзможно!
Много вероятно бе някой от членовете на комитета да бе посъветвал Нунули, но при положение, че такъв съвет е бил поискан. Техните общи директиви безусловно обхващаха такива безконечно малки (за техните стандарти) единици като Модиун. Нунули просто се бяха опитали да проявят старание така, както трябваше да го стори всяка една раса добри и покорни слуги.