Единственото човешко същество, пацифист и философ, безобиден, в смисъл, че беше напълно готов да остави на спокойствие всички и тъкмо поради тази причина никога нямаше да нанесе ответен удар, такъв именно човек не можеше да представлява никакъв интерес за една господстваща и завоевателна галактическа йерархия. На такова огромно разстояние членовете на тази галактическа йерархия просто не можеха и да предполагат, че той съществуваше. Така че каквито и съвети Нунули да даваха на своите същества, сами по себе си тези съвети засягаха конкретно онези, срещу които бяха насочени.
Въпреки безупречната си логика, Модиун все не можеше напълно да се съгласи с подобни аргументи.
„Пак ще обмисля това, но по-късно!“
Трябваше да преустанови размишленията, защото бяха пристигнали. Модиун слезе от автомобила. Когато наближи малката си квартира, остана удивен да завари там Руузб. Човекът-мечка беше приседнал на стъпалата на верандата. Подпрян на една от поддържащите греди, красавецът дремеше.
Модиун пристъпи по-наблизо, човекът-животно отхлупи клепачи и извика:
— Хей!
В нощния въздух гласът му изплющя като камшик. Човекът-животно се усети, изправи се на крака и почти изшептя:
— Къде беше? Тревожехме се за теб!
Модиун спокойно му обясни, че беше възникнало събитие, на което трябваше да обърне внимание. След като му обясни какво се бе случило, Руузб го хвана за ръката и го задърпа към един от апартаментите.
Зачука силно по вратата. Полузаспал, Дуулдн отвори. Руузб тикна Модиун навътре към човека-ягуар, после стремително хукна назад, като през рамо подхвърли:
— Отивам да извикам останалите.
След пет минути всички се събраха в квартирата на Дуулд. С дебелия си нисък глас Руузб изръмжа:
— Приятели, тази маймуна не е с всичкия си! — и той се почука с пръст по челото. — Тя наруши условията на домашния арест само два дена преди изтичането на наказанието. Утре това може да му навлече куп неприятности, но ние няма да сме тук, за да успеем да му помогнем.
Той се обърна към Модиун. Красивото му лице стана сериозно, докато обясняваше как те четиримата трябвало до обяд на другия ден да бъдат на борда на междузвездния космически кораб. Излитането било предвидено да стане вдруги ден сутринта.
Модиун не скри своята изненада.
— Искаш да кажеш, че те се готвят да натоварят на борда на кораба един милион души наведнъж?
— В случай на крайна необходимост могат да го направят, но не там е работата! — намеси се Дуулдн. — От две седмици насам те вече са започнали да го правят. Ние ще се качим на кораба с последните петдесет хиляди.
Руузб махна с ръка на другаря си да замълчи.
— Да не се отклоняваме от темата — каза им. — Въпросът е в това, какво ще правим с тази маймуна? Не ми изглежда да е много наясно със ситуацията…
Човекът-лисица се размърда в другия край на стаята.
— Измислих! Защо да не я вземем с нас?
— Имаш предвид в космоса?
Човекът-мечка гледаше същисан. После поклати глава.
— Сигурно ще е нередно.
— Нередно според чии норми и принципи? — отново се намеси Дуулдн. — Според тези на хората-хиени, които са завзели властта ли?
Той сви рамене.
— Една маймуна в повече или по-малко… никой няма да я забележи сред другите на борда! А и нашият приятел винаги може да каже, че си е изгубил документите!
Силно учуден, човекът-хипопотам се обърна и загледа човешкото същество.
— Хей, Модиунн, ти какво мислиш по въпроса? Ще ли ти се да дойдеш с нас или не?
Модиун го интересуваше единствено желанието и готовността им да съзаклятничат, да му помогнат. Удивителното бе, че единствената мисъл, която им беше подхвърлил — идеята за незаконното обсебване на властта, — се бе оказала достатъчна да унищожи тяхната преданост към хората-хиени. Най-напред Руузб и Дуулдн, а сега, очевидно с течение на времето, Неррл и и Иггдооз също се бяха оставили на (какъв беше точният термин) … покварата. Само за няколко минути маските бяха свалени. Без да знаят цялата истина, те бяха реагирали с разярение на най-малкия намек, изведнъж бяха загубили своята наивност и чистота на намеренията си.
Мисълта на Модиун се върна към човека-плъх, престъпник като него, който се бе принудил да открадне, разбрал, че на хората-хиени не се налага да извървяват пеша последните стотина метра, делящи ги от техните домове. Човекът-плъх се бе възмутил от тази им привилегия.
„Значи, в действителност не е необходимо чак толкова много, за да пламне искрата!“ — замисли се Модиун.