Всички, да всички се обърнаха да гледат. Те също не умееха да се бият. Отдръпнаха рязко ръце от Модиун, престанаха да му обръщат внимание. Продсто стояха изумени край проснатото тяло на своя приятел.
Появи се процеп. Не физически, а възможност за Модиун да се измъкне през него сред скупчилите се животни, възползвайки се от временната им разколебаност. Модиун се запромъква сред тях като лавираше. Трябваше да лавира, защото точно отпред имаше стълпени поне половин дузина хора-животни. Той мина край тези застинали в момента статуи, наведе се и помогна на зашеметения човек-тигър да се изправи.
— Моля те да ми простиш! — извини се. — Просто исках да задам няколко въпроса.
Огромното животно бързо дойде на себе си.
— Имаш страхотен удар! — каза му с неприкрито уважение. — Въпроси ли? — повтори после като ехо.
Модиун изрази недоумението си от тяхното враждебно отношение.
— Откога е станало престъпление да познаваш някого?
Въпросът му накара човека-тигър да се замисли.
— Ами… — започна той колебливо. После се обърна към струпалите се хора-животни. — Вие какво ще кажете, приятели?
— Но той се познава с престъпниците? — изпищя отново човекът-мишка.
— Мда-а-а… — Човекът-тигър внимателно загледа Модиун, неочаквано отново доби агресивен вид. — Имаш ли нещо да добавиш?
— Значи казваш, моите приятели са арестувани? — запита Модиун.
— Ами да, разбира се, какво друго искаш да е…
— Задържани са под стража?
— Точно така.
— Значи ще има процес, макар още да не е доказано, че са виновни за каквото и да било.
Модиун си спомни за своето явяване в „съда“ и бързо добави:
— В съда те имат правото да бъдат съдени от равни на тях, тоест от вас. Дузина измежду вас и съдия в съдебната зала в присъствието на публика, тоест — останалите от вас, ще изслушат свидетелските показания срещу обвиняемите и ще решат тяхната вина.
После Модиун направи пауза.
— В какво ги обвиняват?
Никой не знаеше.
— Вие всички трябва да се срамувате! — жлъчно им каза. — Как може да обвинявате някого, без дори да знаете какво е неговото престъпление?
Собствената му роля в неочаквания развой на събитията стана по-ясна.
— Приятели! — продължи той, — Ние трябва да осигурим справедлив процес за тези четири личности, които са всъщност обикновени същества като вас и като мен.
Те бяха просто хора-животни, при това по-скоро глуповати. Бяха изоставили един идеален свят, изискващ от тях минимум усилия и работа. В известен смисъл, ръководството, което обезпечаваха хората-хиени и Нунули, вероятно им допадаше, те чувстваха тяхната поддръжка, имаха храна за размисъл. А и освен това — все пак някаква работа.
Модиун бе забелязал, че на такива същества мигновено впечатление оказва всичко, което изглеждаше справедливо. Така стана и сега.
— Прав си. Трябва наистина точно тъй да направим!
Надигна се всеобщ хор, изрази дружното им съгласие. Хората-животни горещо започнаха да се убеждават един друг в обосноваността на отдавна неизползваеми принципи за справедливо съдебно разбирателство в този древен процес.
При което съществата в стаята се разделиха на групички. Започнаха оживени дискусии. Никой като че ли не забелязваше повече Модиун и той се запромъква към входната врата, през която необезпокояван излезе, след като внимателно огледа терена отвън.
Бързо пое по коридора. Беше развълнуван от тайнствения арест на своите спътници. Но поне бе свободен да действа.
Какво трябваше да направи — все още не знаеше.
„Проблемът ми е в това, че съм философ!“
А да мисли за това като проблем, бе вече новост за него.
Известно време той броди безцелно. Съзнанието му се размъти. Скоростта, с която вървеше, автоматически се увеличаваше, отразявайки дълбокото му душевно безпокойство. Бързото движение даде своите резултати — Модиун скоро концентрира вниманието си върху този аспект на нещата.
За пореден път осъзна, че на физиологично ниво той обича своите четирима приятели. И затова на същото ниво тяхното затруднено положение го тревожеше.
Модиун ускори ход.
По-бързо.
Затича се. Сърцето му заби учестено, той се задъха. Установи, че натрупаните силни емоции, свързани с неговите приятели, се разсейваха. Разбра, че това бе ответната химична реакция на определени жлези, които, откакто ръстът му се беше увеличил, подтискаха голяма част от неговите реакции. Беше му тъжно да осъзнае, че веществата, отделяни от също така нарасналите жлези в кръвта, а сред тях и адреналина, можеха да се разтворят вследствие на мускулната активност.