— Как се казвате? Действително ли сте маймуна от Африка? Вие ли сте този, когото обвиняват, че нелегално е проникнал на борда на кораба? Знаете ли в какво обвиняват подсъдимите?
На този въпрос се помъчи Модиун най-напред да се противопостави, като се нагърби едновременно с ролята на свидетел и на защитник на обвиняемите.
XVIII
— Възразявам срещу въпроса, защото онова, в което са обвинени подсъдимите, не се явява престъпление по законите на човека, преди той да се оттегли отвъд бариерата и да остави останалата част от Земята на неговите приятели хората-животни.
Аргументирал така своята гледна точка, Модиун продължи:
— А ако това все пак може да бъде прието за престъпно деяние, то е незначително и възможното наказание за такова е не повече от два-три дена арест в каютата!
Тук в своята реч той бе прекъснат от съдията… който заяви, че по неговото определение подсъдимите бяха обвинени в значимо престъпление.
— По ваше определение? — не разбра Модиун.
— Да! — бе отговорът.
— Покажете ми това определение! — не отстъпи Модиун.
Съдебният секретар, ерудиран на вид човек-хиена, облечен в пъстра риза и тъмносин костюм, донесе някаква книга, в която на страница двеста деветдесет и пета, в глава тридесет и първа, в параграф четвърти ред седми завършваше с думите: „… следва да се счита за значимо престъпление, което се наказва с тежък тъмничен затвор, глоба или със смърт!“
— Разрешете да погледна! — пожела Модиун.
Секретарят се обърна към съдията, искайки негласно съгласие и когато последният кимна, подаде дебелия том на човека. Модиун прочете написаното, отгърна на първата страница, прочете и там, след което с победоносен вид заяви:
— Това не е законът, създаден от човека, а неправилна и неприемлива реакция на малцинствена група от хора-хиени.
Хиената-съдия отсече:
— За мен този закон е правилен и приложим!
Гласът му бе позагубил вежливия тон.
— По мое мнение — продължи Модиун, — вие сте длъжни да признаете подсъдимите за невинни, на основание, че престъплението им е недоказано.
— Единственият ми въпрос към вас е: смятате ли да давате показания или не? — запита го съдията. — Ако отговорът ви е отрицателен, то ще ви помоля да освободите мястото на свидетеля.
Вече говореше с явно раздразнение. Модиун прецени, че едва ли сега бе най-подходящият момент да си отиде, затова се съгласи:
— Ще давам показания, но си запазвам правото отново да повдигна този въпрос, когато сметна за необходимо.
За кой ли път съдията се обърна към хиената-прокурор.
— Продължавайте да разпитвате свидетеля! — нареди последният.
— Как попаднахте на борда на този кораб? — запита прокурорът.
— Прекосих космодрума и така стигнах до един от стотиците входове, двеста или триста. Влязох в един асансьор. Той ме качи на около сто етажа и от него излязох в някакъв коридор. Бях убеден, че благополучно съм се озовал на борда на кораба и това мое убеждение се оказа правилно! — приключи набързо Модиун.
След края на разказа в заседателната зала се възцари тишина. Високият и слаб човек-хиена, който бе задал въпроса, изглеждаше смутен. Ала след известно време се овладя и продължи:
— Обърнете се към скамейката на подсъдимите!
Модиун се подчини и естествено видя своите четирима приятели.
— Познавате ли някого от тях? — запитаха го.
— Познавам ги всичките! — бе отговорът на Модиун.
Арестуваните се размърдаха, зашумяха. Неррл сякаш се срути в креслото, като че ли бе поразен от гръм.
— Тишина! — с рязък глас се развика съдията към обвиняемите. — Пазете ред и тишина!
Прокурорът продължи.
— Присъствала ли е някоя от тези личности — и той насочи ръка към обвиняемите, — докато сте пресичали космодрума, изкачвали сте се с асансьора и сте прониквали на борда на кораба?
От мястото си Модиун можа да види как се напрегнаха всички хора-животни в залата. Почувства как много от тях неволно стаиха или забавиха дишане, очакващи, че отговорът му ще бъде утвърдителен. Модиун се обърна към съдията:
— Ваша Милост, разбирам, че на моя отговор на този въпрос се придава голямо значение. Сякаш всеки автоматически предполага, че утвърдителният отговор ще навреди на арестуваните. И вие ли така смятате?
Високото и слабо същество се наклони към него:
— Вашето едничко задължение като свидетел — почти доверително му каза той, — е да отговорите правдиво на този въпрос. А какви изводи аз ще си направя в окончателната присъда, зависи от логиката, според която се ръководя.