В деня, в който беше преминал отвъд бариерата, Модиун бе спрял напълно случаен автомобил с четирима пътници и бе заел едно от свободните места в него. В това се състоеше тяхната среща. Нямаше никаква разлика между тях четиримата и останалите хора-животни.
Реално погледнато, това беше истината за неговите отношения с тях.
Но въпреки всичко тялото му оставаше да е разгорещено, повече от обикновено.
Четири дена след процеса звънецът на входната врата иззвъня още в ранни зори. Когато Модиун отвори, на прага завари офицер-хиена в униформа.
— Четиримата осъдени са получили отказ в отговор от върховния апелационен съд. Съдът настоява в качеството си на главен свидетел вие да бъдете уведомен за неговото решение.
Модиун смяташе да благодари и да затвори вратата, но почувства как лицето му почервенява след чутото съобщение. Не беше за вярване!
— Искам да посетя осъдените, преди присъдата да бъде изпълнена! Възможно ли е да стане по някакъв начин?
— Ще се радвам да направя запитване от ваше име — отговори му офицерът, — и ще ви съобщя за решението.
Оказа се, че е възможно. Той можеше да посети приятелите си в деня преди екзекуцията — вечерта на шестия ден след процеса.
Модиун трябваше да се съгласи, че хората-хиени наистина уважаваха закона и се държаха твърде любезно. Първоначалното му чувство за някаква сложна и коварна машинация от тяхна страна срещу него сега му се струваше напълно погрешно.
Отвън килията на осъдените приличаше на спално помещение, както всички останали, но с допълнителна, двойна врата, която беше заключена. Пред вратата пазеше караул-хиена. Той внимателно прочете писменото разрешение на Модиун за посещение, отключи външната врата, изчака, докато посетителят влезе, после внимателно отново я заключи.
Изминаха няколко минути, в които помещението се стори на Модиун пусто. После от една ниска койка се спуснаха чифт крака и… Неррл приседна на ръба на леглото с възклицанието:
— Господи мили, вижте кой е дошъл!
При думите му веднага се появиха още три чифта крака и три познати силуета се надигнаха от кушетките. Четиримата наскачаха от койките, дойдоха да се ръкуват с посетителя.
Модиун се огледа. Помещението се отличаваше от другите спални. Зад последните койки се намираше мъничка ниша, където бяха разположени маса и необходимото оборудване за всяка една столова.
След кратък оглед, Модиун колебливо се обади:
— Помислих, че ще е добре да дойда и да се сбогуваме.
Едра сълза се търкулна по бузата на Руузб. Беше съвсем пребледнял, бузите му бяха хлътнали, не изглеждаше никак добре.
— Благодаря ти, приятелю — отвърна му с приглушен шепот.
С явно удивление Модиун се вгледа в него.
— Има ли някакъв проблем? — запита. — Всеки някой ден си отива от този свят! Защо да не е сега?
А после се поправи:
— Искам да кажа, утре!
След думите му настана мълчание. Дуулдн приближи, застана пред Модиун. На бузите му горяха две големи розови петна. Дуулдн с мъка преглътна, видимо едва се сдържаше.
— Приятелю, ти явно по много странен начин разбираш нещата от живота! — и той свъси вежди. — Модиун, аз никога не съм срещал маймуни като теб. В креслото на свитетелите ти най-спокойно ни предаде!
— Но истината си е истина, не е ли така? — опита да се защити Модиун. В този миг той разбра, че забележката на човека-ягуар не бе дружеска.
— Нали не си ми ядосан? — запита го тогава.
Розовите петна побледняха. Дуулдн нададе тежка въздишка.
— Намерението ми беше ужасно да ти се разсърдя. После размислих и си казах: „Нашият глупавичък приятел просто се опитва да ни помогне, да ни спаси.“ И яростта ми премина, превърна се в безсилие. Нали така, приятели?
И той изгледа останалите.
— Така е! — отвърнаха Неррл и Иггдооз с гробовни гласове.
Руузб мълчеше, гледаше в пода и търкаше очи.
Всякаква надеждица ги беше напуснала. Модиун реши да ги превъзпита.
— На колко години си? — започна да пита всеки един.
Така за първи път разбра, че възрастта им се колебае между двадесет и шест и тридесет години. Руузб бе най-младият, а човекът-хипопотам най-старият от тях. Тъй като бяха хора-животни надеждата им бе да доживеят поне до шейсетте.
— Значи — разсъждаваше на глас Модиун, — грубо казано, всички вие сте изживели половината от нормалния си живот. За оставащата половина едва ли си заслужава да се борите!
Хората-животни озадачено го изгледаха в отговор на такъв аргумент. Най-сетне се обади човекът-лисица, като изрази всеобщото им вълнение.
— Да, но само като си помисля, че живея тук в ужасно положение, защото се опитах да ти бъда приятел…