Човекът бе поразен. Той не разбираше какво общо можеше да има между тези две обстоятелства.
— Струва ми се намекваш — проговори той смутено, — че тук има причинно-следствена връзка? Но не е така. Най-напред вие направихте това, което сметнахте за нужно, а после хората-хиени направиха онова, което те счетоха за нужно. Подхождайки към събитията от гледна точка на рационалното мислене, може да се разбере, че двете неща не са свързани. Нещо у вас ви говори, че има връзка, но в действителност — такава няма!
Модиун виждаше, че те не го разбират. Изглеждаха по-отчаяни от всякога. Той неочаквано беше обзет от съжаление към тях и продължи:
— Трябва да разберете, че никой никога не е открил смисъла на живота. Затова всеки вид трябва да бъде сведен до незначителна група, където всяка личност да носи у себе си съвкупността от гените на расата, тоест — пълната генетическа наследственост и… и да чака! Тъй като на Земята от всеки вид има останали достатъчно много представители, няма причини, поради които вие да искате да продължите монотонното си и безлично съществуване. А е и твърде възможно в тази завоевателна експедиция да ви убият!
В този момент караулният отвън силно задумка по вратата.
— Всички посетители да излизат! — завика той през прозорчето в металната врата.
— Един момент — обади се Модиун и се обърна към своите приятели. — Е, какво мислите по въпроса?
Голяма сълза се търкулна по бузата на Руузб.
— Сбогом, приятелю! — каза му той. — Не разбирам за какво говориш, но мисля, че го правиш с добри намерения.
Той му протегна ръка.
Модиун въздъхна като Дуулдн.
— Трябва да приема — каза им, — че ако чувствата ви са такива, то е по-добре да излезете с мен. Не е необходимо да минавате през изпитание, което до такава степен не ви се нрави! Ще заявя на властите, че смятате наказанието ви за неприемливо. Така ли е?
Четиримата хора-животни озадачено го изгледаха. Човекът-ягуар с жаловит тон запита:
— Как да излезем с теб? Пред вратата отвън стои въоръжена охрана!
Човекът махна ненавистно.
— Аз просто ще изразя мометно заблуждение — минимална интерференция в неговия мозък, колкото да ви пропусне! После ще можем да продължим дискусията в моята каюта.
„Разбира се — помисли си той, — ще има реакция от страна на хората-хиени. Може би ще е най-добре след това да отида и да поговоря с Нунули!“
Един час след като и петимата се озоваха в неговата каюта, някой позвъни на вратата. Модиун отвори и за сетен път се озова лице в лице с високопоставения униформен офицер, който шепнешком му довери:
— Отново имам заповед да ви помоля да дойдете и разговаряте с Всемогъщия Нунули. Ще заповядате ли?
Модиун излезе в коридора, включи енергозащитната бариера около своята каюта и му отвърна:
— Готов съм да ви последвам.
После затвори вратата след себе си.
XX
Последва човека-хиена по коридора, като не преставаше да си мисли, че на всяка цена трябва да докаже на Нунули нелогичността на този процес.
Докато асансьорът ги изкачваше нагоре и нагоре, на Модиун му хрумна, че животът му страшно ще се усложни, ако се наложи по време на цялото пътешествие да защитава себе си и четиримата хора-животни. А докато преминаваха през едно открито пространство между два от асансьорите, друга мисъл го споходи: „Да се надяваме, че Нунули ще намери приемливо решение!“
Когато и вторият асансьор спря, човекът-хиена внимателно огледа панела за управление. Замига бяла лампичка. Той натисна бутона. Безшумен механизъм отвори вратата и човекът-хиена каза:
— Влезте сам. Разговорът ви е частен.
Когато Модиун пое напред, вратата меко се затвори след него. Не се огледа, но се намираше в квадратна стая, която не бе по-малка от три метра. Стаята се оказа гола, с изключение на някакво подобие на матрак на пода. На него по гръб се бе излегнал Нунули.
Модиун веднага забеляза, че това бе друг Нунули, различен от предните двама, които бе срещнал на Земята. И разбира се — истински. Естествено, на тях им трябваше един такъв индивид тук на кораба, другият бе останал на Земята. В крайна сметка по един на всяко място, където за комитета бе необходимо да се изпълнява ръководна работа.
— Намирате ме в момент, в който си почивам от многобройните задължения — посрещна го изтегнатият на пода извънземен.
Модиун набързо огледа наоколо в търсене на някакъв изход или на нещо подобно. На пръв поглед нищо не откри.
— Това ли е вашата каюта? — запита той.
— Да.
— Значи на борда на този кораб вие живеете тук? — настояваше той.
— Да.
Изпънатата сива кожа по продълговатото лице като че ли мъничко се измени, сякаш чуждоземецът се мъчеше да изрази някаква гримаса, съответстваща на чувствата му. Ала се получи напрежение между мисли и чувства, което бе трудно да оцени. Нунули продължи.