— Може би смятате, че тази каюта е по-аскетична, отколкото онази, която ви предоставих?
— Просто бях заинтригуван от този факт — отвърна Модиун. — Вероятно вашият комитет иска неговите главни представители да не проявяват никакъв интерес към разкоша и към каквито и да е други признаци на властта.
Лицето на съществото, лежащо на матрака, отново се измени. Появи се мимолетно изражение, подобно на онова, което Модиун бе наблюдавал на Земята у лицето на втория Нунули, изражение, което тогава бе възприел за надменна усмивка.
— Ние вече бяхме раса, привикнала към аскетизма, когато комитетът ни избра за тази висока цел! — заяви извънземният. — Всичко, което ни беше необходимо…
Той замълча, после измърмори:
— Всъщност, това не е важно.
— Не ще и съмнение — съгласи се Модиун. — Вашият биологически вид е стигнал до правилния и единствен извод, че всичко в Космоса в крайна сметка се намира в причинно-следствена зависимост. Тъй че кому са нужни материални блага, освен онези, осигуряващи необходимия жизнен минимум? Така ли е? — отново попита.
— Не.
Нунули продължаваше да лежи. След няколко секунди стана ясно, че нямаше никакво намерение да обсъжда този въпрос. Модиун прие отказа му без злоба.
— Отнасям се с уважение към вашата тайна! — каза му просто.
— Естествено — отговори Нунули. — Ние подобрихме човешката раса, за да може тя да проявява именно такова уважение към правата на другите. Забелязахме у нея това качество и го доразвихме с цел да постигнем неуравновесеност. И успяхме. Така че нищо във вашето твърдение не ме изненадва.
Модиун се опита да възрази:
— Имам някакво вътрешно убеждение, че нищо у мен не се явява така изцяло едностранчиво, както вие смятате. Така например, аз съм раздразнен от вашата логика, свързана с процеса над четиримата мои приятели.
— Вие не бихте могли и да се досещате за моята логика! — рязко му беше отвърнато.
— Може би! Но логиката ви е очевидна. Заведохте процес срещу четирима хора-животни от Земята заради помощта, която те ми оказаха да се озова на борда на този кораб.
— В такъв случай кое тук е нелогичното?
— Корабът е бил конструиран на Земята, нали? — запита Модиун.
Нунули доби учудено изражение.
— Да, разбира се. Ние винаги използваме местните заводи и материали когато и където е възможно.
— Вашите работници са били земни животни? — продължаваше да настоява Модиун.
— Естествено, кой друг да бъде? Комитетът настояваше да се използва местна работна сила.
— Тогава — продължи Модиун, — какви могат да бъдат вашите възражения? По правило, аз имам правото да бъда на този кораб.
— Не мога да разбера смисъла на вашите разсъждения! — последва хладният отговор.
Модиун протегна ръка.
— Земята принадлежи на Човека и в по-малка степен на животните, които той е успял да измъкне от тяхното животинско състояние. Затова и корабът, построен на Земята от животни, живеещи на Земята, принадлежи на Човека и в по-малка степен на животните. Аз съм единственият човек на борда, следователно този кораб ми принадлежи.
— Земята е завоювана планета! — отговори Нунули с достойнство. — Затова нищо не й принадлежи, а в това число и на човека!
Модиун упорито поклати глава, почувствал как веждите му се подвигат — реакцията на тялото му го удиви, защото това беше емоционален протест срещу другата гледна точка.
— Аз още не съм се примирил с доминациятата на Нунули — каза той. — Докато съществувам, корабът ми принадлежи. Всичко останало — той замълча за миг, — всичко останало е второстепенно. Обмислям най-доброто решение на тази ситуация. Търся жената, която, както изглежда, е отвлечена от Земята и заведена на друго място. Ако вие можете да ме отведете там, където тя се намира, аз с радост ще напусна този кораб веднага след срещата ми с нея.
— Такова решение е напълно невъзможно! — възрази съществото, лежащо на пода. — Но да се върнем за миг на вашата логика. Погрешността й произлиза оттам, че вие не знаете за другата наша цел, която пряко ви касае. Имате ли представа колко дена изминаха от момента на излитането на този кораб от Земята?
В тона му като че ли прозвуча ликуване.
— Малко повече от една седмица — отговори Модиун. Трябваше да си признае, че бе обезкуражен от въпрос, който като че ли нямаше нищо общо с разговора.
Съществото отново се успокои, сивозелените му очи широко се разтвориха, плътно обтегнатата кожа на лицето едва-едва се отпусна.