— Този кораб — започна съществото, — е изминал приблизително четиристотин светлинни години. На няколко пъти променя курса на полета си и нарочно се отклони от своята цел, за да не може да се определи направлението, откъдето е тръгнал.
Нунули замълча, за да даде възможност на Модиун да осмисли казаното, да реагира. Както и очакваше извънземното, човекът бе разстроен от такава информация.
— Защото, разбира се, не е никак разумно да се дава на потенциалния враг каквото и да е сведение за планетата, откъдето е пристигнал нападащият кораб!
По блясъка в очите на своя събеседник Модиун разбра, че не бе прав. И действително. След минута на очевидно доволство, съществото обясни мотивите на своите действия:
— Безспорно сте прав за планетата, към която отиваме. Но корабът маневрира в Космоса единствено заради вас. За да ви обърка. За да ви убеди, че вие никога няма да се върнете на Земята. Такава е и целта на процеса срещу вашите приятели-животни. Ако се замислите, ще видите, че ние до последния момент отвличахме вниманието ви с организирането на този процес срещу тях, както и с онова, какво можеше да ги очаква… Протакахме във времето, докато корабът не прелетя необходимото разстояние. Естествено, този кораб няма да се върне на земята.
Значи такава бе тяхната стратегия. Целият този план се стори на Модиун някак си безполезен. Но сега вече нямаше никакво съмнение, че логиката на раса като Нунули стигаше винаги до крайности. Те трябваше да изпълнят някаква цел, свързана със Земята. След като бяха унищожили човешките същества отвъд бариерата, след като бяха накарали Судлил и Модиун да напуснат Земята и бьхя успели да ги отдалечат от нея, те вероятно считаха своята мисия за приключена.
Пълната ирационалност на такава една мисия и нейните прикрити цели накараха Модиун да изпита усещането, че не може нищо да отговори на такова безумство. Единственото, на което той се оказа способен, бе да направи логически извод:
— В такъв случай, след като моите приятели са изпълнявали ролята на пешки в разиграваната широкомащабна партия шахмат, надявам се няма да имате нищо против да отмените смъртното им наказание и да проявите капчица милост!
— Нямам никакви възражения — бе мигновеният отговор. — Всъщност, това е и една от причините, поради която ви повиках.
После Нунули продължи с по-официален тон:
— Редддлл, офицерът-хиена, който ви доведе дотук, ще ви придружи до вашата каюта и ще връчи на вашите четирима приятели оправдателния документ.
Съществото продължаваше все така да лежи по гръб в голата стая. Най-сетне се обади в заключение:
— Струва ми се, че за момента бихме могли да приключим нашата среща.
И на Модиуун така му се струваше. Освен едно-две нещица, които все още му се искаше да изясни.
— Приключихте ли с вашите машинации срещу мен? — запита направо той извънземният.
— Какво искате да кажете?
Съществото на пода изглеждаше заинтригувано.
— Схемата беше такава: срещу мен се предприеха някакви действия и аз ги приех. Приех дори и самият Нунули, който предварително бе замислил всичко и продължих моето мирно съществуване. После разкрих, че срещу мен съществува таен заговор. Искам да разбера дали още ще продължава. Имам предвид тайният заговор. Или вашата мисия спрямо Земята и човешките същества е изпълнена?
— Сега вече тя е изпълнена — бе отговорът. — Не виждам как би могло да бъде другояче.
— Точно това ми беше казал и Властелинът Нунули Номер Две — възрази Модиун. — Но думите му се оказаха лъжа. А на мен започна да ми омръзва от всичките тези лъжи и сплетни. Те са в разрез с примитивната истина и логиката на космоса.
— Как може последният представител на една раса да разбира логиката на космоса? — Нунули беше раздразнен. — Оставете ме да помисля…
След кратка пауза той продължи:
— Единствената друга цел, свързана с вас в рамките на нашата мисия, би била да ви убием — вас и жената. Как мислите, може ли да се случи?
— Не мисля, че е възможно! — отвърна Модиун след моментен размисъл. — Не би могло да се случи, ако окажа съпротива!
— Правилно — гласът на Нунули все така беше раздразнен. — Значи, получихте отговора, който търсехте.
На пръв поглед, отговорът наистина изглеждаше задоволителен и правдив. Само че…
— Има още нещо, което е дотолкова важно, че може би ще се видя принуден да изискам от вас отговор.
— Би било непоносимо! — проточи Нунули.
Думите му потресоха човешкото същество — за него бе немислимо да прави каквото и да било, непоносимо за друго живо същество.